Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Ив повтори:

— Очаквате да се върне отново ли? Не е необичайно масовите убийци да се връщат при гробовете на жертвите си.

— Да. Дори най-умните не устояват пред изкушението на тази последна тръпка. — Обърна се към Джо. — Засега нищо не сме открили. Сигурен ли си, че информацията ти е достоверна?

— Достоверна е — увери го Джо. — Няма ли да спрете и да изчакате да съмне?

— Не. Според шериф Бозуърт хората му познавали дефилето като пръстите на ръката си. — Погледна към Ив. — Тук, при водопадите, е студено. По-добре да се махнете.

— Ще изчакам да намерят момченцата.

Той сви рамене.

— Както желаете. Но може да мине много време. — Сетне се обърна към Джо: — Искам да поговоря с теб за достоверната информация. Защо не се поразходим?

— Няма да оставя Ив сама.

— Чарли! — провикна се Спиро през рамо и отнякъде се появи мъж с фенер. — Джо Куин, Ив Дънкан, това е агент Чарлс Катър. Отведи госпожа Дънкан до колата й и стой при нея, докато Куин се върне, Чарли.

Чарлс Катър кимна.

— Елате с мен, госпожо Дънкан.

— Няма да се бавя, Ив. — Джо направи крачка към Спиро. — Ако ще се разхождаме нека отидем до командния център.

— Където кажеш.

Спиро тръгна по ръба на скалата. Ив се загледа след тях. Изолираха я и тя се чувстваше изкушена да ги последва.

— Госпожо Дънкан? — подкани я Чарлс Катър учтиво. — Ще ви е по-уютно в колата. Сигурно ви е студено.

Тя погледна към гроба. Да. Беше й студено. Чувстваше се уморена и сякаш празна отвътре. Гледката на гроба почти разкъса сърцето й и имаше нужда от известно време да се съвземе. Освен това Джо не би допуснал да я изолират за дълго. Тръгна надолу по склона.

— Хайде. Имам кафе в джипа.

— Може ли още една чашка? — Чарли Катър се облегна на седалката. — Доста се намръзнах навън. Спиро все ми повтаря как трябвало да се закаля, пък аз не спирам да му напомням, че през целия си живот съм живял в южната част на Джорджия.

Тя му наля още кафе.

— Къде по-точно в Джорджия?

— Валдоста. Знаете ли го?

— Никога не съм била там, но съм чувала за университета. Ходили ли сте в Пенсакола? Някога водех дъщеря си на ваканция там.

— Всяка пролетна ваканция. Плажът е хубав.

— Така е. Агент Спиро откъде е?

— От Ню Джърси, май. Не говори много. — Направи гримаса. — Е, поне не на мен. Отскоро съм в Бюрото, а Спиро е там от векове.

— Джо като че ли го уважава.

— О, и аз също. Спиро е страхотен агент.

— Но не го харесвате, така ли?

— Не съм казал подобно нещо. — Поколеба се. — Спиро е специалист по криминални профили от почти десет години. А това прави нещо на хората.

— Какво?

— Ами… изцежда ги. Специалистите по профили обикновено си дружат само с колегите си. Когато човек всекидневно се взира в чудовища, му е трудно предполагам, да говори с друг, който не прави същото.

— Вие не сте ли специалист по профили?

Той поклати глава.

— Още не. Току-що ме приеха в отдела и още ме обучават. Засега съм като момче за всичко на Спиро. — Отпи от кафето и добави тихо: — Виждал съм ваша снимка във вестника.

— Нима?

— Съжалявам, ако вашето момиченце е било намерено там, горе.

— От дълго време живея с мисълта, че няма никаква надежда. Ще ми се да намеря Бони и да я върна у дома, за да почива в мир.

Той кимна.

— Баща ми изчезна безследно през войната във Виетнам и така и никога не откриха тялото му. Дори като дете се измъчвах къде ли е точно. Не ми се струваше редно да лежи някъде там в неизвестност.

— Така е. — Тя извърна поглед от него. — А дъщеря ми не е участвала в никаква война.

— Мислите ли? То войни май като че ли има навсякъде. Човек дори не е в състояние да изпрати детето си на училище, без да се притеснява дали някой от съучениците му не е въоръжен, готов да нападне. Все някой трябва да спре това. Ето защо постъпих във ФБР.

Тя се усмихна.

— Чарли, ти си едно от добрите момчета, струва ми се.

Той неволно направи гримаса.

— Прозвуча доста навито, а? Извинявай. В сравнение със Спиро съм като млада зелена трева. Понякога дори си мисля, че ме числи към детската градина. Това страшно ме демобилизира.

Ив си представяше какво е. Вероятно човек със служебното положение на Спиро бързо остарява.

— Женен ли си, Чарли?

Той кимна.

— От миналата година. За Марта-Ан. — Изведнъж лицето му засия. — Тя е бременна.

— Честито.

— Сигурно беше добре да проявим здрав разум и да поизчакаме. Но и двамата искаме деца. Все ще се оправим някак.

— Не се и съмнявам, че ще успеете — вече се чувстваше по-добре. Животът не се състои само от гробове и чудовища. Има хора като Чарли и Марта-Ан, които чакат бебе. — Искаш ли още кафе?