Айрис Джоансен - Игра със смъртта

— Не ти вярвам. Трепериш като болна от малария.

— Добре съм. — Едва ли ще издържи още дълго. — Иди си измий лицето — скастри го тя. — Цялото е в машинно масло. Както и ръцете, и…

— Съжалявам, че го възприемаш като лична обида.

— Така го възприемам. — Една-единствена светлина в размазаната кола и после като че ли целият свят избухна. — Ненавиждам това машинно масло.

— Добре де. Не е нужно да ми откъсваш главата заради него.

— Напротив. — Извърна се. — Махни се.

— Обърни се. Искам да видя лицето ти.

Тя не помръдна.

— Иди се измий. Трябва да отидем до лабораторията да потърсим друг отпечатък.

— В това състояние никъде не можеш да ходиш.

— Нищо ми няма.

— Тогава ме погледни.

— Не желая да те гледам. Искам да отида и да видя онази снимка. Важно е, по дяволите!

— Аз пък не се досещам, така ли? Но тук става нещо друго и то е по-важно за мен от всякакви снимки.

Стаята сякаш се завъртя под краката й и избухна. Точно както бе избухнала колата.

Дръж се. Не се сривай. За какво говореха? А, да — снимката.

— Не може да е по-важно. Двама мъже загинаха заради тази снимка.

— И аз страшно съжалявам, но не съм виновен. — Обърна я към себе си. — Направих всичко възможно да помогна…

— Знам. И се вмъкна в колата… Глупаво, идиотско… — Не издържа и се разплака. Сълзите се стичаха по бузите й. — Та Чарли вече е бил мъртъв, по дяволите…

— Но аз не го знаех.

— Самият ти можеше да умреш.

— Но не умрях.

— Не, но се опита.

— Ще спреш ли да плачеш, ако обичаш?

— Не.

— Тогава разрешаваш ли да ти кажа колко неразумно се държиш?

— Върви по дяволите.

Отскубна се от ръцете му, отиде до прозореца и се загледа в тъмнината.

— Ив?

Усещаше изпиващия му поглед в гърба си.

— Махай се.

— Ще ми кажеш ли за какво ми се сърдиш?

Тя не му отговори.

— Моля те.

Извърна се към него със светнали очи.

— О, да, ти си прекалено могъщ, за да умреш. Ще си наоколо през следващите петдесет години или там някъде. И аз няма от какво да се страхувам, нали?

Той застина. Успя само да промърмори:

— О, по дяволите.

— Можеше да загинеш тази вечер. — Думите се лееха една след друга. — Нямаше никакво право. Разстрои живота ми, нахлу в него и ме накара да изпитвам чувства, каквито никога не съм искала. Обеща да си с мен в близките петдесет години, а в следващия миг за малко да загинеш… Не ме докосвай! — Отдръпна се от него. — Чарли Катър и Били Сънг умряха тази вечер, а аз почти не помислих за тях. И снимката не ме интересуваше. Не ми пука и за Дом. Знаеш ли какво ми беше?

— Знам на мен какво ми е, като те слушам.

— И се гордееш със себе си? Излъга ме. Излъга ме, че…

Той я взе в прегръдките си и притисна лицето й към рамото си.

— Хайде стига. Всичко свърши.

— Не е свършило. Все така ще бъде. Защото ти никога няма да се промениш. Ще продължиш да вършиш глупави, налудничави неща, защото егото ти е огромно и си въобразяваш, че ще живееш вечно… — Цялото й тяло трепереше. — Не мога да го понеса!

— Нито пък аз. Преобръщаш ме надолу с главата.

— Не биваше да го правиш. Не биваше…

Вдигна я на ръце и я отнесе до дивана.

— Шшт… Ще направя каквото ми кажеш, само престани да трепериш. — Сложи я да седне в скута си. — Мислех, че съм подготвен за всичко, но съм грешил. За това не се оказах подготвен. Бони винаги е била на първо място в сърцето ти. Никога не съм си представял, че…

— Защото не виждаш по-далеч от носа си.

Той помълча известно време, после попита:

— Да не би да искаш да кажеш, че ме обичаш?

— Нищо няма да ти кажа, негоднико!

— Трудно ми е да преценя заради всичките обиди, които ми отправяш, но май това ми казваш и се чувствам насърчен.

— Но аз не се чувствам насърчена.

— Знам. Изплашена си. — Люлееше я нежно напред-назад. — Ако спреш да трепериш, ще ти обещая, че ще живея вечно.

Никой не живееше вечно. Сърцето му пулсираше силно и равномерно под ухото й, но тази вечер можеше да престане да тупти. Ръцете й здраво стиснаха раменете му.

— Идиот такъв.

— Шшт…

— Ще го направиш отново. Знам го. Ти си ченге.

Той не каза нищо.

И тя замълча. Мина известно време, а тя продължаваше да седи и да слуша ударите на сърцето му. Любим; най-добър приятел; център.

Постепенно спря да трепери.

Той нежно докосна слепоочието й с устни.

— Някой ден ще ми кажеш ли, че ме обичаш?

— Едва ли. — Прегърна го още по-силно. — Не го заслужаваш.

— Права си. — Отново замълча. После промълви: — Няма да предприемам рискове, освен ако не се налага, Ив. Никога не съм искал да живея повече, отколкото в този момент. Вярваш ли ми?