Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Джо. Това е гласът на Джо. Отвори рязко очи. Джо бе коленичил до нея. Лицето на Джо, изцапано с машинно масло, порязано на бузата… Но беше жив. Господи, жив!

— Как се чувстваш? — Джо гледаше намръщено. — Нараниха ли те?

Жив е!

Тя поклати глава.

— Лъжеш. Защо плачеш, ако не си наранена?

Представа нямаше, че плаче.

— Не знам. — Надигна се и избърса бузите си. — Добре съм.

— Не си добре. Легни отново.

— Млъкни, Джо. — Гласът й потреперваше. — Казах, че съм добре. И не благодарение на теб. Господи, колко си глупав. Мислех те за умрял, идиот такъв! Видях светлината в колата точно преди да избухне.

— Наложи се да хвърля фенера, когато се измъквах от колата.

Престани да трепериш. Той е жив.

— Въобще не биваше да ходиш там.

— Знам — отвърна той уморено. — Ръководителят на екипа е бесен, но исках да се уверя лично. Хвърли поглед към Спиро. — Съжалявам, но в колита беше Чарли. Надявах се, че не е мъртъв, и се вмъкнах да се убедя.

— И мъртъв ли беше?

Спиро трепна.

— Били Сънг беше жив, когато го измъкнахме от колата, но издъхна, преди да го качим горе.

Мъртви. И двамата. Симпатичният Чарли Катър и Били Сънг с амбициите си да завладее света. И Джо можеше да е мъртъв. Джо…

— Ив?

Джо я гледаше угрижено.

— Чух какво каза. Мъртви са. И двамата. — Обгърна раменете си с ръце, но не преставаше да трепери. — Чух какво каза.

— Студено ти е — промълви той и посегна към нея.

— Да не си посмял да ме докоснеш! Добре съм. — Гласът й се извисяваше; опита се да го овладее. — Не аз слязох долу. Не аз направих глупостта…

— Хайде. — Джо я хвана за ръката и й помогна да стане. — Ще те заведа вкъщи.

Тя се отскубна от него.

— Да, най-добре я заведи вкъщи — намеси се Спиро.

— Засега полицаите са се съсредоточили върху катастрофиралата кола, но все още има заповед за задържането й. — Направи гримаса. — Трябва да звънна по телефона. Страшно ми е неприятно.

На съпругата на Чарли, помисли си Ив мрачно. Чарли не оцеля; и Джо за малко да загине. Господи, повдигаше й се.

— Тя е бременна — смотолеви Ив. — По-добре изпрати някой да й го съобщи лично.

— Ще изпратя някой от колегите да я види, но аз трябва да свърши мръсната работа.

— Ела при нас, когато приключиш — предложи Джо. — Има за какво да поговорим.

Отвори якето си. Половината от плик 15 на 20 сантиметра бе пъхнат под колана на джинсите му.

— Снимката ли е? — попита Спиро.

— Все още не съм имал възможност да я погледна, но лежеше на пода на колата до Чарли. Беше се заклещила под седалката и се скъса, когато я изтеглих и побягнах.

Спиро протегна ръка.

— Дай ми я.

Джо поклати глава.

— Ще я получиш, след като я видим, а сега нямам намерение да се бавя повече. Трябва да заведа Ив у дома. Не е добре.

— Глупости! По-скоро бих умряла, отколкото да чакам да видя лицето на убиеца. — Опита се да спре треперенето на ръцете си, докато поемаше плика. По лицето й се изписа разочарование, когато извади снимката. — Не!

Една трета от снимката липсваше. Третината с Кевин Балдридж на стъпалата на верандата.

Два напразно погубени човешки живота.

Спиро изруга.

— Защо не се е скъсала тази половина!

— По закона на Мърфи — обясни Джо. — Но това е само копие. Ив, в състояние ли си да направиш нещо?

Тя се замисли.

— Може би. Вероятно Сънг е направил копия. Или работата му да е съхранена в компютъра.

Джо погледна Спиро.

— Изкарай ни разрешително да отидем в лабораторията на Блу Маунтин драйв.

Спиро кимна.

— Ще се срещнем там след два часа.

— Ще бъдем там — увери го Ив.

— Хайде — подкани я Джо и се опита да я прегърне през кръста, — да си вървим вкъщи.

— Не ми е нужна помощта ти. — Отблъсна ръката му и се отправи към колата. Трябва само да поставя единия си крак пред другия. И да не поглежда към Джо, да се контролира, иначе ще се разпадне на милион парченца. — Ще се видим в къщата.

— Идвам с теб. За бога, току-що те халосаха по главата.

— Това не значи, че не съм в състояние да…

— Няма да те оставя да шофираш.

— И какво ще направиш с твоята кола? Тук ли ща я оставиш?

— Хич не ме интересува колата.

Отвори предната врата.

— Нямам нужда…

—… от помощта ти — завърши той вместо нея. — И все пак няма да те оставя да шофираш. Хайде, качвай се.

С влизането във всекидневната я погледна.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Нищо не ми става.

Като се изключи усещането, че всеки момент ще се пръсне. Искаше й се да се разкрещи и да се нахвърли отгоре му с юмруци. Дяволите да го вземат!