Том Клэнси - Бойни действия

Погледна към Кофи. В неговото ембрионално положение и в отнесения му поглед виждаше себе си и другите. Времето, което бяха прекарали, завързани в РОЦ, им беше дало възможност да преживеят първата фаза на дългия емоционален път, типичен за пленниците — отказът да приемат действителността. Сега все повече и повече ги притискаше вцепеняващата тежест на осъзнаването. Тази фаза щеше да продължи с дни. Щяха да я последват спомени за по-щастливо време, накъдето вече се беше запътил Кофи. И накрая идваше решителността.

Ако оцелееха дотогава.

Катцен затвори очи, но сълзите му продължаваха да се стичат. Сега Роджърс ръмжеше като затворено в клетка куче. Белезниците му дрънчаха, докато се гърчеше и ги опъваше. Редник Девон спокойно му говореше и се опитваше да му помогне да запази самообладание.

— Аз съм с теб — казваше му с тих и много развълнуван глас. — Всички ние сме с теб…

— Всички! — извика от ямата от лявата страна на Катцен редник Пъпшоу. — Всички ние сме с теб.

Ръмженето на Роджърс скоро се превърна в крясъци. Кратки, яростни и мъчителни. Катцен повече не можеше да чува гласа на Сондра. Пъпшоу проклинаше и Фил чу, че Мери Роуз повръща в ямата отдясно. Трябваше да е тя. Седен все още беше в безсъзнание.

Не можеше да се чуе нормален човешки звук. За няколко минути терористите бяха превърнали група от образовани, интелигентни хора в отчаяни или уплашени зверове. Ако не бе един от тях, той би се възхитил на простото умение, с което го бяха постигнали.

Не можеше просто да седи тук. Катцен се обърна, сграбчи решетката и се изправи на крака.

Кофи вдигна поглед към него.

— Фил?

— Да, Лоуел?

— Помогни ми да се изправя. И аз искам да се протегна, но проклетите ми крака са като от гума.

— Естествено — отвърна Катцен. Пъхна ръце под мишниците му и му помогна да стане на крака. После предпазливо го пусна. — Добре ли си?

— Да, струва ми се. Благодаря. Ами ти?

Той се обърна към стената на ямата.

— Отвратително. Лоуел, трябва да ти кажа нещо. Не станах само за да се раздвижа.

— Какво искаш да кажеш?

Катцен погледна нагоре към решетката. Роджърс пронизително крещеше. Бореше се с болката и губеше.

— О, за бога, спрете! — простена Фил. Сведе очи и поклати глава. — Господи Боже, накарай ги да спрат.

Кофи изтри чело с носната си кърпичка.

— Каква ирония. Сега сме в задния двор на Господ и Той не ни слуша. Или пък ако слуша — извинително прибави, — трябва да има някакъв план, който не мога да проумея.

— Аз също — отвърна Катцен. — Освен ако грешим ние, а тези хора са правите. Може би Господ всъщност е на тяхна страна.

— На страната на такива чудовища? Съмнявам се. — Направи две крачки напред и застана до колегата си. — Фил? Защо все пак се изправи? Какво искаш да направиш?

— Имам намерение да сложа край на това.

— Как?

Катцен опря глава на стената на ямата.

— Посветил съм се на спасяването на застрашени животни и екосистеми. Постигал съм това чрез действие, като рискувам живота си.

— Ти си железен човек — рече Кофи. — Казвал съм ти го много пъти. А аз? Не зная доколко ще мога да издържа на… на това. — Бързо вдигна поглед нагоре и после сведе очи. После поверително се наведе към съкилийника си. — Ако мислиш да опиташ да се измъкнеш оттук, с теб съм. Предпочитам да умра в бой, отколкото като страхливец. Предполагам, че съм достатъчно силен за това.

Катцен го погледна на слабата светлина.

— Нямам намерение да се бия, Лоуел. Просто мисля да сложа край на това.

— Как?

Роджърс започна да вие по-високо отпреди и той стисна клепачи. После викът рязко спря, защото генералът успя да се овладее. Но сърцето на Катцен се разкъсваше. Той се наведе по-близо до Кофи.

— Когато РОЦ е включен, когато действа с пълния си капацитет, локаторът също ще се включи — каза. — Оперативният център веднага ще ни открие. А тогава военните ще се справят с тази база и с терористите в нея. Нямам намерение да ме използват срещу когото и да е.

— Почакай малко. Искаш да кажеш, че предлагаш да помогнем на тези хора, така ли?

— Те горят Майк жив и бог знае какво ще направят със Сондра. Като поемем някаква инициатива, имаме шанс да оцелеем. Или поне да умрем достойно.

— Не мисля, че като помогнем на тези копелета, ще умрем достойно — възрази Кофи. — Това е предателство.

— Към какво? Към устава ли?

— Към родината ти. Не го прави, Фил.

Катцен се обърна с гръб към него. Вдигна ръка и пъхна пръсти между решетката. Кофи го заобиколи и го погледна.