Том Клэнси - Бойни действия

В другата имаше четиридесет и четири милиметров револвер „Магнум“, взет от кюрдски затворник. В торбичката до радиостанцията носеше кодирана карта, отпечатана с органично мастило върху сушена агнешка кожа. Ако го хванеха, щеше да я изяде. Освен това му бяха дали парола, по която да го познае всеки от американската спасителна група. Това беше изречението, произнесено от Моисей в „Десетте Божи заповеди“: „Аз ще се заселя в тази земя“. Боб Хърбърт бе решил, че паролата за тази мисия в Близкия Изток трябва да е нещо свещено, но не от Корана или от Библията, което някой би могъл да произнесе случайно. После, когато го попитаха за името му, трябваше да каже, че е шейх на индийците. Ако го заловяха и изтръгнеха паролата чрез мъчения или наркотици, имаше голям шанс да не се сетят да го питат за втората част. Така самозванецът щеше да се издаде, като съобщеше на американците името от паспорта на Фалах.

На лявото си рамо беше преметнал голям мях за вода от кравешка кожа, а на дясното — платнена торба с чисти дрехи, храна и ВАП — войскови аудиоприемник. Устройството се състоеше от малка, сгъваема параболична антена, аудиоприемник/предавател и компактен компютър, който съдържаше дигитално записващо устройство и филтърна програма, основана на принципите на Доплеровия ефект. Той позволяваше подбор на звуци успоредно или на пластове. При натискането на един от бутоните на миниатюрната клавиатура първият получен сигнал отстъпваше мястото си за следващия. Ако акустиката позволяваше, ВАП можеше да се чува зад ъгли. Аудиоданните можеха също да се записват за по-късно излъчване.

По-малко от пет минути след събуждането си Фалах се наведе над един поток и всмука вода през ментова сламка. Докато се наслаждаваше на студената вода, радиостанцията му завибрира. Уредът можеше да се настрои и да звъни. Когато обаче работеше под прикритие или търсеше противник, който можеше да се крие навсякъде, това не беше желателно.

Приклекнал, той дъвчеше сламката, докато говореше. Никога не сядаше на открито. При опасност така много по-бавно можеше да се изправи на крака.

— Ana rahgil achmel muzehri — каза той на арабски. — Аз съм фермер.

— Inta mineyn? — попита събеседникът му. — Откъде си?

Фалах позна гласа на старши сержант Вилнай също както той със сигурност го беше познал. Въпреки това двамата размениха паролите като мярка за сигурност.

— Ana min Beirut — отвърна Фалах. — От Бейрут съм. — Ако бе ранен, щеше да отговори „Ana min Hermil“. А ако го бяха пленили, паролата щеше да е „Ana min Tyre“.

Веднага щом каза, че е от Бейрут, старши сержант Вилнай произнесе:

— Осем, шест, шест, десет, нула, двеста и седемдесет.

Фалах повтори числата. После извади картата от торбичката си. Долината беше разделена на квадрати. Първите две числа означаваха конкретен квадрат. Втората двойка показваха точното място. Последните се отнасяха до вертикалното разположение. Те означаваха, че пещерата, която търси, се намира на двеста и седемдесет метра от една скала, навярно край път.

— Виждам я — отвърна. Не само че я виждаше, но това беше съвършеното място за военна база. От другата й страна имаше клисура, в която спокойно можеха да кацат хеликоптери и да се провеждат учения.

— Иди там — нареди Вилнай. — Разузнай и сигнализирай при положителен резултат. После чакай.

— Ясно — каза младежът. — Sahl.

„Sahl“ означаваше „лесно“ и това бе неговият индивидуален код за край на разговора. Беше го избрал, защото в него се криеше ирония. Поради отличните му постижения началниците му постоянно го упрекваха, че се е спрял на тази дума, защото е истина. В резултат не преставаха да го заплашват, че ще му поставят по-опасни задачи. И той ги предизвикваше да го направят.

Прибра радиостанцията и проучи картата. После изпъшка. Пещерата, която търсеше, се намираше на двайсетина километра разстояние. Като имаше предвид наклона на хълмовете и пресечения терен и като си оставеше време за кратка почивка, за да стигне дотам, щяха да му трябват приблизително пет и половина часа. Знаеше също, че веднага щом влезе в долината, няма да може да използва радиостанцията си. За да се свърже с Тел Неф, щеше да му се наложи да прибегне до ВАП.

Той изплю сладката сламка, която дъвчеше, и си взе още няколко за по-късно. Прибра ги в дълбокия маншет на робата си и пое на път. Докато вървеше, изяде картата за закуска.

Фалах не беше във форма. Когато малко след пладне стигна до пещерата, едва движеше краката си и някога твърдите му пети се бяха разкървавили. Бяха му излезли големи мазоли. Тялото му лепнеше от пот. Но стигнал до целта си, забрави всичко това. През гъстия шубрак виждаше редици дървета и отвор на пещера. На полегатия черен път между дърветата и пещерата стоеше белият микробус. Беше покрит с маскировъчен брезент и го пазеха двама мъже с полуавтоматични пушки. Около половин километър нататък от пътя имаше отклонение, което водеше зад планината.