Том Клэнси - Бойни действия

Фалах приклекна зад голям камък на около триста и петдесет метра от там. Свали от рамото си платнената торба и изкопа малка дупка, като внимателно събра пръстта на купчинка до нея. Огледа се за по-голяма туфа трева. След като намери, израелецът я изрови и я намести върху купчината пръст.

После насочи вниманието си към пещерата. Тя се намираше на двайсетина метра нагоре по скалата, точно над дърветата. До нея можеше да се стигне единствено по черния път. Бързо огледа терена. Знаеше, че около шубраците са заровени мини, макар че нямаше проблем да открие точното им местоположение. Когато пристигнеше „Страйкър“, просто щеше да се предаде на кюрдите. Те щяха да дойдат и да го вземат. Пътят, по който минеха, щеше да е безопасен.

Докато наблюдаваше, видя някакъв мъж да излиза от пещерата. Беше облечен в риза цвят каки и къси панталони. Следваше го човек, насочил пистолет към гърба му. Имаше и още някой, който обаче не излезе навън. Той стоеше в сенките на входа и гледаше. Пленникът се насочи към микробуса.

Фалах отвори платнената торба и извади трите части на ВАП. Компютърът бе малко по-голям от аудиокасета. Агентът го остави на скалата. После извади сателитната антена. Сгъната, тя имаше големината и формата на малък чадър. При натискането на специалния бутон черната антена се разтваряше също като чадър. Натисна второ копче и от другата й страна изскочи тринога. Фалах я остави на скалата и я включи в компютъра. После извади слушалките. Свърза и тях, включи уреда и премери на око разстоянието до пещерата. След като се справи с фината настройка — на трийсет сантиметра от входа — той се заслуша.

Чу, че пред пещерата разговарят на турски. Нареди на компютъра да премине на следващия пласт. Някой приказваше на сирийски.

— … се предвижда? — попита мъжки глас.

— Не зная — отговори друг. — Скоро. Обещал е командира им на Ибрахим, а жената — на лейтенантите си.

— И ние пак ще останем на сухо? — изропта трети.

Очевидно ставаше дума за сътрудничество между турски и сирийски кюрди, помисли си Фалах. Това не го изненадваше. Просто беше доволен. Когато свършеше тук, щеше да прати записите в Тел Неф. Оттам щяха да ги препратят във Вашингтон. Американският президент навярно щеше да информира Дамаск и Анкара. Разговорът също свидетелстваше, че тук пазят и други пленници. Преди да се свърже с Тел Неф, реши да провери по-надълбоко в пещерата.

Продължи да подслушва на пластове от три метра. Чу други разговори на сирийски и турски. Накрая попадна на английски. Звукът бе приглушен и трудно можеше да се разбере нещо. Ако се съдеше по начина, по който действаха на хълмовете, кюрдите сигурно държаха пленниците в ями. Все пак успя да долови няколко думи.

— Предателство… по-скоро ще умра.

— … ще е.

Той послуша още няколко минути, после вкара в компютъра нови координати. Стабилно монтирана върху триногата си, сателитната антена започна да се върти. Израелският комуникационен спътник, с който трябваше да се свърже, се намираше в геостационарна орбита точно над Ливан и Източна Сирия.

Докато чакаше антената да установи връзка, един от арабите изскочи от микробуса и припряно се приближи до тъмната фигура на входа на пещерата.

Фалах прекъсна програмата и саморъчно върна антената в предишното й положение. После въведе разстоянието в компютъра.

— … вътре включи един компютър — казваше мъжът от микробуса. — Оказва се, че някъде наблизо има сателитна антена.

Човекът в сенките спокойно попита къде точно.

— На югозапад — отвърна другият, — в обсег от четиристотин и петдесет метра…

Не му трябваше повече. Знаеше, че няма начин да избяга от кюрдите, нито можеше да се бие с тях. Оставаше му една-единствена възможност. Изруга и натисна бутона, с който прати безшумен сигнал в базата. После сгъна антената и триногата и напъха целия уред в дупката, която беше изкопал. Бръкна в торбичката на кръста си и извади радиостанцията, след което също я постави при ВАП. Накрая си събу сандалите, сложи вътре и тях, зарови дупката и я покри с чима. Освен ако специално не я търсеха, никой нямаше да я забележи. Взе платнената си торба и запълзя на североизток. Докато се придвижваше към пещерата, видя повече от дванайсет кюрдски войници да изскачат от нея. Те се пръснаха в колони по трима, като предпазливо избягваха мините.

Израелецът внимаваше да пълзи най-вече по трева и камък, за да оставя колкото може по-малко следи. Когато се отдалечи на стотина метра от предишната си позиция, младежът остави торбата на земята до себе си и нахлузи втория си чифт сандали, така че стъпките му да се различават от онези около скалата. После нарами багажа си и се затича, като си припомняше подробностите от живота на Арам Тунас от Семдинли.