Том Клэнси - Бойни действия

— Затова всички се опитват да избягат.

— Всъщност не всички — поясни Фърнет. — Повечето хора тук са от Йордания, Саудитска Арабия и Египет. Техните правителства пращат самолети, за да ги евакуират. Тъй като са съюзници на турците, се страхуват да останат тук.

След като взеха чантите си, бяха отведени в малко помещение откъм северната страна на терминала. Там набързо минаха през митницата и се насочиха към очакващия ги автомобил. Докато се качваше в дългата лимузина с шофьор американец, Худ се усмихна. Президентът трябваше да го прати от другата страна на земното кълбо, за да го повози в такава кола.

Пътуването към северната част на града беше бързо и лесно. Трафикът по магистралата не бе натоварен и шофьорът се насочи към улица „Шафик ал-Муаед“. После зави на запад и пое към улица „Мансур“. Американското посолство се намираше на номер две. И двата пътя бяха абсолютно пусти.

Когато поеха по тясната улица, Насър поклати глава.

— Често идвам тук и никога не съм виждал града толкова пуст. Дамаск и Алепо са най-старите постоянно обитавани градове на света. Ужасно е да видиш такава гледка.

— Разбрах, че на север е още по-лошо, доктор Насър — каза агент Фърнет.

— Всички ли са напуснали града, или са се прибрали вкъщи? — попита Худ.

— И двете — отвърна тя. — Президентът нареди улиците да са чисти, в случай че се наложи армията или дворцовата гвардия да действат.

— Не разбирам — каза той. — Всичко става на двеста и четирийсет километра на север от тук. Турците няма да са толкова безразсъдни, че да нападнат столицата.

— Не са — рече Бикинг. — Обзалагам се, че сирийците се страхуват от собствените си граждани. От кюрдите, като офицера, който е водил атаката на границата.

— Точно така — потвърди Фърнет. — Обявен е полицейски час — от пет следобед. Ако сте навън след това време, отивате в затвора.

— А в Дамаск това не е за препоръчване — отбеляза агент Дейвис. — Отнасят се с хората ужасно.

При пристигането им в посолството ги посрещна посланикът Л. Питър Хавлис. Худ беше срещал веднъж дипломата от кариерата на прием в Белия дом. Той бе оплешивяващ мъж и носеше очила с дебели стъкла. Беше висок около метър и осемдесет, макар че закръглените му рамене го правеха да изглежда по-нисък. Твърдеше се, че е получил този пост заради приятелството си с вицепрезидента. Навремето предшественикът му бе отбелязал, че човек би назначил за посланик тук единствено най-лошия си враг.

— Добре дошъл, Пол — още отдалеч каза Хавлис.

— Добър ден, господин посланик.

— Добре ли пътувахте?

— Слушах стари песни по четвърти канал и поспах — отвърна Худ. — А това, господин посланик, отговаря точно на моята представа за добро пътуване.

— Това е чудесно — неубедително отвърна Хавлис. Още докато се ръкуваше с Худ, погледът му вече се бе насочил към Насър. — За мен е чест да ви приветствам тук, доктор Насър.

— Удоволствието е мое — отвърна египтянинът, — макар че ми се иска обстоятелствата да бяха различни.

Хавлис стисна ръката на Бикинг, но очите му бързо се върнаха към Насър.

— По-лоши са, отколкото ви е известно — каза. — Елате. Ще поговорим в кабинета ми. Някой желае ли нещо за пиене?

Тримата поклатиха глави, след което Хавлис се обърна и посочи с ръка към коридора. Те бавно тръгнаха натам — посланикът между Худ и Насър, а Бикинг до Худ. Стъпките им отекваха по коридора, докато Хавлис разказваше за наредените край стените древни съдове. Бяха осветени отгоре и контрастираха на стенописите от деветнайсети век, изобразяващи събития от управлението на умеядските халифи през I в.сл. Хр.

Кръглият кабинет на посланика се намираше в отсрещния край на сградата. Беше малък, но красив, с мраморни колони от всички страни и с куполовиден таван, напомнящ за катедралата в Басра. Светлината идваше от единствения огромен прозорец по средата на купола. Гостите насядаха на меките кафяви кресла. Хавлис затвори вратата, после седна зад масивното си бюро.

— Имаме свои източници в президентския дворец — с усмивка каза — и подозираме, че те имат свои хора тук. Най-добре е да разговаряме насаме.

— Разбира се — отвърна Худ.

Хавлис скръсти ръце пред себе си.

— Правителството смята, че в Дамаск е пратена екзекуторска група. Според последната информация, която са получили, тя ще нанесе удара си по-късно следобед.

— Информацията потвърдена ли е?

— Надявах се, че вие ще можете да ни помогнете — отвърна посланикът. — Поне че вашите хора биха могли да разберат. Поканиха ме да ида в двореца днес следобед. — Погледна към стария часовник от слонова кост на бюрото си. — Всъщност след час и половина. Поканен съм да поговорим с президента за положението. Разговорът ни ще бъде последван от вечеря…