Том Клэнси - Бойни действия

— Това е същият президент, който някога накара външния ни министър да чака два дни, преди да го удостои с аудиенция — прекъсна го доктор Насър.

— И накара френския президент да чака в преддверието четири часа — прибави Бикинг. — Президентът все още не се е научил.

— На какво? — попита Худ.

— На уроците на предците си — отвърна Бикинг. — През деветнайсети век те канели враговете в шатрите си и ги омайвали с любезност. Тук възглавниците и парфюмите са спечелили повече войни, отколкото мечовете и пролятата кръв.

— И все пак тези победи са оставили арабите разединени — отбеляза Насър. — Президентът не се опитва да ни омае с любезност. Той се подиграва с чужденците в опит да омае арабските си братя.

— Всъщност — каза Хавлис, — струва ми се, че и двамата пропускате най-важното. Ако ми позволите да довърша, президентът е поканил на тази среща също руския и японския посланик. Подозирам, че ще останем с него до приключването на тази криза.

— Разбира се — кимна Худ. — Ако с него се случи нещо, същото ще се случи с вас и с другите.

— Ако се предположи, че президентът изобщо се появи — отбеляза Бикинг. — Може изобщо да не е в Дамаск.

— Възможно е — съгласи се посланикът.

— Ако се стигне до нападение — каза Насър, — дори президентът да не е в двореца, Вашингтон, Москва и Токио ще сметнат за невъзможно да подкрепят онзи, който стои зад нападението, независимо дали са кюрдите или турците.

— Точно така — потвърди Хавлис.

— Може дори да са сирийски военни, преоблечени като кюрди — допусна Бикинг, — които убиват всички, освен президента. Той оцелява и се превръща в герой за милиони араби, които мразят кюрдите.

— И това е възможно — рече посланикът. Погледна към Худ. — Ето защо, Пол, ще ни е полезна всяка разузнавателна информация, до която се доберете.

— Веднага ще се свържа с Оперативния център — отвърна той. — А какво става с моята среща с президента?

— Всичко е уредено, Пол.

Не му хареса начинът, по който посланикът изрече това.

— Кога? — попита.

Хавлис за първи път се усмихна.

— И ти си поканен в двореца заедно с мен.

Вторник, 13:33

Долината Бекаа, Ливан

Фил Катцен клечеше на пода на тъмната яма. Бързо свикна със застоялото зловоние на тясната си килия. С миризмата на пот и изпражнения от онези, които бяха лежали тук преди него. Последните остатъци от неудобство изчезнаха, когато започнаха мъченията на Роджърс. После дойде смрадта от изгоряла плът, която изпълни ноздрите и дробовете му.

Заплака, когато генералът най-после закрещя, и все още продължаваше да плаче. До него Лоуел Кофи седеше, опрял брадичка на коленете си и прегърнал краката си. Бе вперил поглед в тясното пространство.

— Къде си, Лоуел? — попита Фил.

Кофи вдигна очи.

— Отново съм студент по право — отвърна. — Защитавам изхвърлен от работа фабричен работник, взел шефа си за заложник. Струва ми се, че сега бих подходил по друг начин.

Катцен кимна. Университетът не подготвяше човек особено много. Като студент беше посещавал специализирани лекции като част от подготовката си за продължителни пътувания в чужди държави. Един от семестриалните курсове водеше гостът професор доктор Брайън Линдзи Мъри от Центъра по рехабилитация и проучване на жертвите от войната в Копенхаген. По онова време — преди малко повече от десет години — само в Съединените щати живееха близо половин милион жертви на мъчения. Това бяха бежанци от Лаос и Южна Африка, от Филипините и Чили. Мнозина от тях говориха пред студентите. Удряни жестоко по петите, тези хора бяха загубили чувството си за равновесие. Бяха пукали тъпанчетата им и бяха вадили зъбите им, бяха забивали гвоздеи под ноктите им и бяха притискали до гърлото им волски остени. Една жена била затворена в камбана — стъклен купол, който останал отгоре й, докато потта й не стигнала до коленете. Предполагаше се, че курсът трябва да помогне на студентите да разберат същността на мъченията и да ги научи да се справят с тях в случай, че някога попаднат в плен. Какъв ужасен интелектуален театър им бяха представили!

И все пак Катцен знаеше, че едно нещо, което бе научил от лекциите, е истина. Ако оцелееха, най-дълбоките им рани нямаше да са физически, а психически. И с удължаване на пленничеството им намаляваше възможността да лекуват посттравматичния им стрес. Щяха да изпадат в паника или да чувстват хронична отпадналост в резултат на постоянното преживяване на онова, което търпяха в момента. Гадната смрад и крясъците. Мрак или мъчение. Пот, стичаща се от подмишниците им. Всичко.