Том Клэнси - Бойни действия

И двамата американци се върнаха в колите си, за да се свържат по радиостанцията с началниците си в консулството. Говореха спокойно и лаконично. Не можеха да позволят на пресата, а чрез нея и на врага, да видят страха и объркването им.

Когато свършиха, те се срещнаха до колата на агента.

— Благодаря ти, че свали онзи тип от покрива — каза той.

Шофьорът кимна, предпазливо облегнат на задната врата.

— Нали знаеш, Брайън, не можеше да направиш нищо, за да предотвратиш това.

— Глупости — отвърна той. — Трябваше да влезем вътре и да я вземем. Казах на Лий, но той възрази, че на нея не би й харесало. Мамка му! По-добре да й досаждаме, отколкото това сега.

— Ако бяхме влезли, сега всички щяхме да сме мъртви — отбеляза шофьорът. — Те са очаквали да ги чакаме вътре. Нали ти е ясно какво щяха да направят с онези петнайсет гранати? Охраната на вилата не си е свършила работата. Обзалагам се, че онзи тип снощи е бил на дървото и е чакал госпожа Морис. Другият задник на мотора трябва да ни е проследил.

Пристигнаха три линейки и докато някои от санитарите оказваха първа помощ на мъжете, преди да ги откарат, други влязоха във вилата, за да помогнат на господин Бора. Изнесоха го на носилка. Бизнесменът стенеше, че това никога нямало да се случи, ако не бил такъв интернационалист.

— Ето как печелят — отбеляза агентът, докато го качваха в линейката заедно с другия американец. — Плашат хора като него и го принуждават да играе само със своите.

— Колко му е да уплашиш човек като господин Бора — отвърна шофьорът и вдигна поглед от системата на ръката си. — Да видим какво ще стане, когато им се наложи да премерят сили със Съединените американски щати.

Вторник, 05:55

Лондон, Англия

На летище „Хийтроу“ Пол Худ и Уорнър Бикинг бяха посрещнати от служебна кола и автомобил на Агенцията за дипломатическа сигурност. Американците очакваха да прекарат двата часа между полетите на летището. На вратата обаче някакъв служител чакаше Худ и му предаде факс от Вашингтон. Той се отдалечи в ъгъла, за да го прочете. Боб Хърбърт им беше уредил да отидат с един дипломат до американското посолство на площад „Гровнър“ 24/31 в Лондон. Във факса се казваше, че Худ трябва да използва секретния телефон в посолството. Двамата с Бикинг бяха отведени до специален участък от терминала, където важните гости от чужбина минаваха бързо и безопасно през митническата проверка.

Уличното движение в ранното утро бе спокойно и колата бързо се придвижваше. Худ беше изненадващо бодър. Бе успял да поспи в самолета три часа и все още усещаше в устата си вкуса на двете чаши слабо кафе, които беше изпил, преди да се приземят. Засега това количество щеше да е достатъчно, за да го държи буден. Ако успееше да поспи още три-четири часа по време на следващата част от пътуването, когато стигнеха в Дамаск, щеше да се чувства отлично. Бодростта му отчасти се дължеше и на тревогата му, предизвикана от тайнствения факс. Ако новината бе добра, Хърбърт би го загатнал.

Бикинг седеше до него. Макар че по време на целия седемчасов полет беше проучвал различните КВР сценарии, той изглеждаше по-бодър от шефа си.

Бикинг бе достатъчно млад за това, помисли си Худ, докато гледаше как ранната утринна мъгла започва да се разсейва. Някога, когато работеше в банката, и той можеше да го прави. Закуска в Ню Йорк или Монреал, късна вечеря в Стокхолм или Хелзинки, на следващата сутрин закуска в Атина или Рим. В онези дни можеше да издържи четирийсет и осем часа без сън. Дори смяташе съня за загуба на време. А сега имаше моменти, в които си лягаше и дори не желаеше жена му да го докосне. Искаше просто да лежи и да се радва на заслужената почивка.

Малко след като потеглиха, шофьорът му подаде запечатан плик от посланика. Вътре имаше график за престоя им тук. Пишеше също, че доктор Насър ще се срещне с тях в седем часа в посолството.

Худ обичаше Лондон. Неговите прапрадеди бяха родени в Кенсингтън и той реагираше по едва ли не духовен начин на историята и облика на града. Но докато минаваха покрай вековните сгради, все още носещи омаята или обитавани от призраците на смелите и лошите, можеше да мисли единствено за Хърбърт, за РОЦ и да си задава въпроса защо автомобилът на агенцията ги следва толкова плътно. Обикновено охраната се движеше на разстояние. Чудеше се също защо има трима, а не двама агенти.

Получи отговор на въпросите си, когато го въведоха в един от кабинетите във величествената стара сграда на посолството и той успя да се свърже с Хърбърт. Шефът на разузнаването му разказа за атентата в Турция и за вероятен неуспешен опит на заложниците да избягат от РОЦ на сирийската граница. Отбеляза също, че атентатът може да е реакция на опита за бягство. Худ го попита защо и Хърбърт му съобщи малкото факти, които засега нямаше да се появят в пресата.