Огледа се за последен път. Гордееше се с историческото си наследство и със страната, която го бе приела. Полицаят угаси лампата на тоалетката, изключи вентилатора на нощното шкафче и отвори вратата.
Хладният нощен въздух беше освежителен. Когато на двайсет и седем години постъпи в малкия полицейски участък в това прашно северно градче, бе поискал да работи нощем като регулировчик. Работата му в разузнаването беше толкова напрегната и опасна, че се нуждаеше от малко спокойствие. Искаше загорялото му лице да избледнее, така че бръчките около очите му да не изпъкват, и да излекува старите си рани — не само разкъсания от огнестрелно оръжие мускул, но и изранените от продължителните патрули стъпала, раздраната от катеренето по назъбените скали плът, докато преследваше терористи, както и сломения дух, когато се наложи да застреля един от колегите си.
През този град кибуц минаваха много малко терористи. Предпочитаха безплодните равнини на изток и на запад от Кирят-Шемона. С изключение на някой пиян шофьор, откраднат мотоциклет или автомобилна злополука работата му, за щастие, беше спокойна. През повечето нощи беше толкова тихо, че Фалах и собственикът на един местен бар, също бивш разузнавач, можеха да прекарат половин час заедно и да си побъбрят. Правеха го по начина на специалните сили, като заставаха под лампите в двата противоположни края на улицата и разменяха светлинни сигнали по Морзовата азбука.
Фалах излезе на тясната дървена веранда и в същия миг телефонът иззвъня. Той се поколеба. До участъка имаше две минути път. Тръгнеше ли веднага, щеше да стигне навреме. Но ако се обаждаше майка му, само обясненията, че трябва да излиза, щяха да му отнемат същото време. От друга страна, може би го търсеше неговата прелестна Сара. Беше споменала, че ще си вземе свободен ден, когато автобусът й мине през града. Вероятно искаше да го види сутринта…
Върна се в апартамента и грабна слушалката на стария черен телефон.
— Коя от моите дами се обажда?
— Никоя — отговори един мъжки глас.
Високият чернокос млад мъж прибра пети и изопна рамене. Винаги заставаше мирно, когато му се обадеше бившият командир.
— Офицер Шибли — започна старши сержант Вилнай, — след около пет минути пред апартамента ти ще спре джип на граничната охрана. Шофьорът се казва Салим. Моля те, иди с него. Ще ти бъде осигурено всичко, от което се нуждаеш.
Фалах продължаваше да стои мирно. Искаше му се да попита къде отива и за колко време, но това би било неуместно. Освен това линията не беше обезопасена.
— Аз работя тук… — започна.
— Погрижих се за смяната ти. Приеми предложението, Фалах. Така ще поддържаш формата и уменията си.
— Повтори заповедта.
— Джип на граничния патрул. Шофьор Салим. След пет минути. Ще се видим около полунощ, Фалах. Приятно пътуване.
— Тъй вярно, сър. Благодаря.
Вилнай затвори. Той също. Но не помръдна от мястото си. Стоеше, загледан в празното пространство. Знаеше, че този ден вероятно ще дойде, но че ще е толкова скоро… Беше напуснал разузнаването само преди няколко седмици. Яркото слънце на Западното крайбрежие още блестеше в очите му.
Дали някога ще угасне, запита се той, докато излизаше от дома си.
Въпросът го обезпокои. Отпусна се тежко на стола на тясната веранда и погледна към светлите звезди. Защо ли бе отговорил на проклетото телефонно обаждане? Ала това едва ли щеше да има някакво значение. Старши сержант Вилнай щеше да се качи в джипа и да отиде в полицейския участък. Сайерет Ха-Друзим винаги получаваше онова, което искаше. Тъмносивият джип пристигна точно след пет минути. Фалах се приближи до шофьора и попита:
— Документ за самоличност?
Шофьорът с бебешко лице откачи пластмасовата карта от джоба на ризата си и му я подаде. Той я разгледа на светлината на контролното табло и му я върна.
— А твоят, офицер Шибли?
Младият мъж се намръщи, извади от джоба на панталона си малкия кожен портфейл и го отвори на полицейската карта и значка. Очите на шофьора се стрелнаха от Фалах към снимката, после обратно.
— Аз съм — рече полицаят, — макар че ми се иска да не бях.
Мъжът кимна, пресегна се и отвори вратата.
— Качи се, ако обичаш.
Фалах се настани до него и преди да успее да затвори вратата, джипът потегли.
Отправиха се на север по стария черен път. Камъчетата излитаха изпод гумите. Отдавна не бе чувал този звук — на бързане и на действие. Реши, че не му е липсвал, нито бе очаквал да го чуе отново. Но в Сайерет Ха-Друзим имаха една поговорка: „Тръгнеш ли на пътуване, може да не се върнеш до края на живота си“. Така беше от войната през 1948 година, когато първите мюсюлмани от Ха-Друзим и прокудени от родината черкези и бедуини доброволно пожелаха да защитават новосъздадената държава от обединения арабски враг. После всички, които не бяха евреи, се събраха заедно в пехотната част 300 на израелските сили за отбрана. Едва след края на Шестдневната война през 1967, в която Част 300 изигра решаваща роля за прогонването на Кралската йорданска армия на Хюсеин, командирът Мохамед Муллах сформира елитна група от разузнавачи, известна като Сайерет Ха-Друзим.
Читать дальше