Том Клэнси - Бойни действия

— Загубил си тренинг — отбеляза старши сержантът.

— Да. Трябва да си вървя вкъщи.

— Щом искаш.

— Много си любезен.

— Разбира се, ще трябва да минеш под бодливата тел и през минираното поле около базата.

— Едно време го правех за загряване — усмихна се Фалах.

— Знам. Ти беше най-добрият.

— Ласкаеш ме.

— Открил съм, че това помага.

Фалах дръпна още веднъж от цигарата и рече:

— Кукловодът дърпа конците.

Вилнай за пръв път се усмихна.

— Такъв ли съм? Кукловод? Има само един кукловод, приятелю — каза и погледна към тавана. — И понякога, не, през повечето време имам чувството, че Аллах не може да реши дали играем трагедия, или комедия. Само знам, че краят на пиесата е непредсказуем.

Мислите за собствената му безопасност се изпариха, когато погледна бившия си командир.

— Какво е станало, сержант?

Той разпери пръсти на бюрото и се вторачи в тях.

— Малко преди да ти се обадя, разговарях с генерал-майор Бар-Леви от Хайфа и с офицера от американското разузнаване Робърт Хърбърт от Националния център по управление на кризите във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Чувал съм за тях.

— Те участваха в разбиването на онези „Нови якобинци“ в Тулуза.

— Да. Неонацистите мразят игрите по Интернет. Това беше страхотно свършена работа.

Вилнай кимна.

— Така е. Те са добър екип с превъзходни млади командоси. Само че удариха на камък тук, в Турция. Чу ли за терористичния акт срещу язовир „Ататюрк“?

— В Кирят-Шемона всички говорят за това. И за нешлифования диамант, който старият Немихая намери в пясъка на кибуца. Вероятно го е изпуснал някой контрабандист, но местните жители са убедени, че под градчето има находище.

Сержантът го погледна изпитателно.

— Извинявай — рече Фалах. — Моля те, продължавай.

— Американците изпробвали нова подвижна апаратура в района. Свръхмодерна, която има достъп до сателитите и подслушва всякакъв вид електронни комуникации. На връщане за Сирия терористите — поне американците мислят, че са онези, взривили „Ататюрк“ — се натъкнали на апаратурата и я пленили. Заедно с Регионалния оперативен център сирийците заловили и екипа. Там има двама командоси, някой си генерал Майкъл Роджърс, едно техническо лице, участвало в проектирането на подвижната апаратура, което може да помогне на сирийците да я използват, двама служители и един турски офицер от силите за сигурност.

— Както биха казали американците, голям шлем — отбеляза. — Довечера Дамаск ще празнува.

— Дамаск, изглежда, няма пръст в тази работа.

— Кюрдите?

Вилнай кимна.

— Не съм изненадан. От една година се носят слухове за нова офанзива.

— И аз съм ги чувал. Но не им обръщах внимание. Почти всички правеха така. Не мислехме, че скоро ще преодолеят различията си и ще се обединят.

— Е, постигнали са го. И това е било нещо голямо за тях.

— По-скоро голям първи удар — поправи го сержантът. — Нашият американски приятел господин Хърбърт смята, че микробусът с апаратурата е още в Турция, но се е отправил към долината Бекаа. От Вашингтон е излетял ударен екип, който ще се опита да го спаси.

— Аха. Трябва им водач — рече Фалах и посочи към гърдите си.

— Не. Необходим им е човек, който да намери микробуса.

Вторник, 00:45

Барак, Турция

Докато Ибрахим шофираше, изминавайки четирийсетте километра до Барак, Хасан преглеждаше товара на РОЦ. Махмуд седеше на предната седалка, а четирима от пленниците бяха в краката му. Учеше се как да използва радиото. Хасан превеждаше въпросите му на Мери Роуз. Роджърс й бе дал указания да отговаря, защото не искаше отново да притиска терористите. Още не. За броени минути Махмуд бе открил честотата, използвана от турските гранични патрули. Младата жена му показа как да общува с тях, но той не го направи.

Турският крайграничен град Барак се намираше на запад от Ефрат. Когато РОЦ пристигна там, водите от язовира бяха залели подовете на каменните къщи, на магазините и на джамията в североизточната част на градчето. Жителите му го бяха напуснали. Имаше само няколко крави, кози и един старец, който седеше на верандата си, потопил крака във водата. Очевидно не му се ходеше никъде.

Ибрахим мина през южната част на опустелия град и спря микробуса на по-малко от три метра от бодливата тел, опъната между двуметровите стълбове. Шофьорът каза нещо на Хасан, който кимна и се приближи до Роджърс.

Генералът беше завързан между двата стола пред компютрите. Стоеше на колене и с лице към задната част на микробуса. Редник Пъпшоу и Девон бяха завързани за столовете. Единствената отстъпка, която терористите направиха, беше да позволят на Фил Катцен да превърже огнестрелната рана на полковник Седен. Макар че турчинът бе загубил много кръв, раната му не беше сериозна. Роджърс знаеше, че те не направиха този жест от състрадание. Полковникът вероятно им трябваше за нещо важно. За разлика от някои терористи, които с течение на времето омекваха към заложниците си, тези тримата, изглежда, не знаеха какво е състрадание и компромис. Не проявяваха капка милост. Напротив, бяха демонстрирали готовността си да причиняват болка и да убиват. А озовяха ли се на родна територия и сред приятели, не можеше да се каже какво щяха да направят. Дори да не убиеха заложниците, имаше голяма вероятност да се отнесат зле с тях.