Том Клэнси - Бойни действия

Но вътрешното му неудобство беше далеч по-силно от външното. Той не знаеше какво са намислили терористите. Ибрахим бе отишъл на пътя отвъд хълма. Преводачът Хасан беше тръгнал на изток и се бе отдалечил на четири-петстотин метра. Двамата вероятно подготвяха кръстосан огън. Шофьорът на микробуса нямаше накъде да избяга. Можеше само да обърне. И ако снайперистите бяха точни, обикновено нямаше време дори за това.

Микробусът се приближаваше, а Майк още не бе чул стрелба. Дали терористите само се криеха и пазеха базата си, в случай че РОЦ откриеше огън?

Микробусът спря и Ибрахим слезе. Няколко секунди по-късно Хасан се появи някъде от равнината, изтича до него и го прегърна. Третият мъж, Махмуд, стана и прегърна и двамата. Той бе останал на хълма и вече беше ясно, че е техният водач. Роджърс не можеше да види какво става в РОЦ. Но терористите очевидно го бяха превзели. Майк само можеше да се надява, че командосите са се измъкнали и обграждат сирийците. Самият той би им заповядал да го направят.

Ибрахим и Хасан влязоха в микробуса, а Махмуд забърза към Майк. В дясната си ръка сириецът държеше автомат, а в лявата — ловджийски нож. Сряза въжето, с което го бяха завързали за кормилото на мотоциклета, но не освободи краката му. После направи знак на пленника си да отиде в микробуса. Майк приклекна, изправи се и заподскача. Щеше да бъде по-лесно да пълзи, но никога не го правеше. Макар и трудно, успяваше да запази равновесие.

Наближи РОЦ и видя Кофи, Мери Роуз и Катцен. Тримата лежаха в безсъзнание на пода и бяха завързани за предната седалка. Ибрахим довлече и полковник Седен. Роджърс погледна наляво, към задната част на микробуса, и кръвта му се вледени.

Пъпшоу и Девон лежаха отпуснати на столовете пред компютрите. Краката и ръцете им бяха завързани. Командосите се размърдаха. Стомахът на Майк се сви. Двамата приличаха по-скоро на ловни трофеи, отколкото на войници. Вече нямаше значение какво се бе случило. Всички бяха пленници. И решението как ще се отнасят с тях и колко време ще ги държат, изискваше дълга и сложна игра.

Първото, което Роджърс трябваше да направи, беше да се опита да помогне на командосите. Когато се съвземеха и видеха, че са завързани, не само сърцата и бойният дух, но и достойнството им щеше да е сломено. Макар уязвени и физически наранени, те щяха да превъзмогнат това. Но без гордост нямаше да им остане нищо друго, дори след като ги освободяха. По време на обучението в терористични ситуации и на разговорите с Брет Огъст, като бивш военнопленник във Виетнам и настоящ командир на елитната част „Страйкър“ Роджърс бе научил, че повечето заложници слагат край на живота си година-две след като бъдат освободени. Мисълта, че са били унижавани и опозорени, оставяше у тях чувство за срам, което се засилваше, ако жертвите бяха военни. Рангът и медалите бяха публичното признание за смелост и чест — въздухът и водата за един войник. И когато тези качества бяха компрометирани в ситуация на заложник, само смъртта можеше да възстанови равновесието. Смърт като на викинг, застанал пред врага с меч в ръката, или като на опозорен самурай, който си прави харакири. Най-важното за тях беше, че повече няма да понасят този живот.

Освен всичко заради командосите от групата „Страйкър“ той трябваше да използва първото от четирите оставащи му военни преимущества. Налагаше се да рискува живота си. Когато беше в залива Кам Ран в Югоизточен Виетнам, винаги имаше жертви. Физическите бяха облени в кръв, а психическите — изписани на лицата на войниците. След като бойците бяха носили на ръце някой приятел, чиито крака, ръце или лице бяха отнесени от мина, или бяха утешавали боен другар, умиращ от огнестрелна рана в гърдите, гърлото или корема, имаше само два начина да ги мотивираш. Единият беше да ги изпратиш да отмъщават. Разчитащ по-скоро на гнева, отколкото на целта, този метод беше добър за нанасянето на мълниеносни удари или бързо уреждане на трудни ситуации. Вторият начин, който Роджърс предпочиташе, беше командирът да рискува своя живот. Това морално задължаваше взводът отново да стъпи на крака и да го подкрепи. Този метод не лекуваше пораженията, но изграждаше силна връзка и приятелство — нещо много важно.

Това си мислеше Майк, докато гледаше командосите. Усмихна се насърчително на редник Пъпшоу, после се обърна към предната част на микробуса.

Докато Хасан претърсваше екипа за скрити оръжия, Роджърс усети дулото на пистолет, опряно в гърба му. Махмуд го блъсна вляво. Искаше да го набута в задната част на микробуса.