Том Клэнси - Бойни действия

Худ пристигна в Белия дом точно в дванайсет и петдесет и пет, макар че паркирането и минаването през проверката му отне няколко минути. Посрещна го стройната сивокоса Стефани Клоу и двамата тръгнаха по коридора.

— Съвещанието току-що започна — уведоми го тя с глас, мек като зеления килим под краката им. — Предполагам, че още шофирате сам из Вашингтон, господин Худ?

— Да.

— Трябва да си вземете шофьор. Уверявам ви, Генералната счетоводна служба няма да си помисли, че се възползвате от положението си.

— Знаете, че не им вярвам, госпожо Клоу.

— Съзнавам това. И отчасти го намирам за очарователно. Но знаете ли, господин Худ, шофьорите познават особеностите на уличното движение и как да маневрират. И имат гръмогласни сирени, които им помагат да минават бързо. Освен това, наемайки шофьори, вие намалявате процента на безработицата. А на нас тук ни харесва, когато цифрите изглеждат добре.

Пол я погледна. Красивото й лице с дълбоки бръчки беше неразгадаемо. Госпожа Клоу очевидно не се подиграваше на него, а на всички останали, които използваха правителствените лимузини.

— Искате ли да ми бъдете шофьор? — попита той.

— Не, благодаря. Ставам агресивна, когато седна зад волана. Ще злоупотребявам със сирената.

Худ се усмихна.

— Госпожо Клоу, вие сте моят светъл лъч тази сутрин. Благодаря.

— Няма защо. Липсата на претенциозност у вас винаги е светъл лъч за мен.

Двамата спряха пред асансьора. Тя носеше карта, окачена на верижка около врата. От едната страна имаше магнитна лента, а от другата — документ за самоличност със снимка. Тя пъхна картата в процепа вляво. Вратата се отвори и Худ влезе. Госпожа Клоу натисна едно червено копче, което идентифицира отпечатъка от пръста й и светна в зелено. Задържа пръста си и каза:

— Моля ви, не ядосвайте президента.

— Ще се постарая.

— И направете всичко възможно другите да не се карат с господин Бъркоу — добави. — Той е в лошо настроение заради цялата тази история, а вие знаете как се отразява това на президента. Нали трябва да защитава своя човек.

— Гласувам с две ръце за лоялността — отговори й уклончиво.

Госпожа Клоу вдигна нагоре палец. Вратата се затвори. Не беше лесно да поддържаш мирни взаимоотношения със свръхбдителния съветник по националната сигурност.

Единственият шум в облицования с дървена ламперия асансьор беше приглушеното бръмчене на вентилатора на тавана. Худ вдигна лице към хладния въздух. Скоро стигна до подземното ниво. Това беше технологичното сърце на Белия дом, където се провеждаха конференции и охраната беше усилена. Вратата се отвори и той се озова в малкия кабинет. Чакаше го един въоръжен пехотинец. Пол му показа документа си за самоличност. Пазачът го прегледа, благодари и се отдръпна. Худ се приближи до единствения присъстващ в помещението, секретарката на президента. Тя седеше зад малкото бюро пред Залата за извънредни ситуации. Обади се по електронната поща, за да уведоми президента, че Худ е пристигнал, после му каза да влезе.

В ярко осветената зала имаше дълга махагонова маса и удобни кожени столове. Пред всяко място беше сложен нов безопасен телефон СТУ-5, кана вода, компютър, монитор и клавиатура. На стените имаше подробни видеокарти, които показваха разположението на американските и на чуждестранните войски и флагчета на конфликтните точки. Червените знаменца означаваха текущи въоръжени сблъсъци, а зелените — потенциална опасност. Худ забеляза, че на турско-сирийската граница вече има червено флагче. В далечния ъгъл на залата имаше маса с двама секретари. Единият пишеше протокола, а другият седеше пред компютъра. Задачата му беше да пуска всяка карта или информация, която поискат от него.

Тежката врата изщрака и се затвори сама. Над излъсканата маса висяха два позлатени вентилатора. Перките им се въртяха бавно. Пол кимна на хората около масата и леко се усмихна на своя приятел Ав Линкълн, министъра на външните работи. Той му намигна. После Худ поздрави президента Майкъл Лорънс.

— Добър ден, сър.

— Добър ден, Пол — отговори високият бивш губернатор на Минесота. — Ав тъкмо ни разясняваше обстановката.

Президентът явно беше силно възбуден. През трите години на мандата си не беше постигнал никакви успехи във външната политика, достойни за първите страници на вестниците. Макар че едва ли щеше да изгуби следващите избори, беше роден състезател, който се чувстваше нещастен, ако не намереше подходящата комбинация от военна сила, икономическа мощ и обаяние, за да овладява международните събития.