Том Клэнси - Бойни действия

Той изключи образа си. След като каза, че ще разбере с какво разполагат разузнавателните агенции за атентата срещу язовира, Хърбърт също се извини.

Когато екипът на РОЦ остана сам, Катцен потърка ръце.

— И така, Мери Роуз, би ли направила разпечатка на картината на местността? Ти ще шофираш. Сондра, Уолтър… ние тримата ще проведем стратегическо съвещание относно информацията от Националната разузнавателна служба — каза, сетне се обърна към Кофи и протегна ръка. — А що се отнася до теб, пожелай ни късмет и иди да изядеш моята порция от пилето.

Адвокатът ги погледна и се усмихна.

— Желая ви късмет. Наистина ще се нуждаете от него.

— Защо мислиш така? — попита Фил.

— Защото аз мога да се оправя с турците и по телефона — отговори и пое дълбоко дъх. — Идвам с вас.

Понеделник, 12:01

Вашингтон, окръг Колумбия

Пол Худ мислеше за положението на Майк Роджърс, когато му се обади Стефани Клоу, заместник-шефът на персонала в Белия дом. Той трябваше да бъде в един часа в Залата за извънредни ситуации, за да обсъдят кризата около Ефрат. Каза на помощника си Бенет да го уведоми незабавно, ако в Турция настъпят някакви промени, и тръгна. В отсъствието на Худ и Майк Роджърс Марта Макол щеше да отговаря за Оперативния център. Боб Хърбърт нямаше да остане доволен от това. Тя беше политически кариерист, а той не обичаше и не вярваше на такива. Но трябваше да се примири, защото Марта познаваше коридорите на властта както в Съединените щати, така и в чужбина. По това време на деня пътуването от щаба на Оперативния център до военновъздушната база „Андрюс“ обикновено траеше един час. Оперативния център имаше хеликоптер за бързи, петнайсетминутни пътувания из столицата. Но роторите на „Сикорски СН53Е Супер Сталион“ се бяха повредили и цялата правителствена авиация беше на земята. Това беше добре дошло, защото Худ предпочиташе да шофира сам.

Излезе на Пенсилвания авеню, което се намираше на североизток от базата. Въпреки че повечето правителствени служители имаха лични автомобили и шофьори, той рядко се възползваше от тази привилегия. Отказа и когато беше кмет на Лос Анджелис. Да бъде возен от шофьор, беше твърде претенциозно за него. Безопасността не го интересуваше. Никой не искаше да го убива. Дори и да се опитаха, предпочиташе да наранят него, а не съпругата, децата или майка му. Освен това можеше да слуша музика и да размишлява. И сега мислите му бяха насочени към Майк Роджърс.

Двамата със заместника си бяха различни. Майк беше благосклонен самодържец, а Пол — разсъждаващ бюрократ. Майк беше военен от кариерата, а Пол никога не бе стрелял. Майк беше роден боец, а Пол — дипломат. Майк цитираше лорд Байрон, Ерих Фром и Уилям Текумзе Шерман, а Пол от време на време си спомняше лириката на Хол Дейвид и Алфред Нойман. Майк беше прекомерен интроверт, а Пол — предпазлив екстроверт. Двамата често спореха, понякога разпалено. Но именно защото не бяха на едно мнение и Роджърс имаше смелостта да каже какво мисли, Худ му вярваше и го уважаваше. Освен това го харесваше.

Пол търпеливо си проправяше път сред натовареното обедно движение. Сакото му беше сгънато на седалката, а клетъчният телефон лежеше върху него. Искаше му се телефонът да иззвъни. Господи, колко много искаше да разбере какво става! И в същото време се страхуваше.

Остана в платното с бавнодвижещите се коли и се замисли върху факта, че смъртта е неизбежна част от работата на разузнавача. Това беше нещо, което Боб Хърбърт му бе втълпил още при създаването на Оперативния център. Агентите, действащи под прикритие в Съединените щати и в чужбина, често бяха разкривани, изтезавани и убивани. А понякога важеше и обратното — те трябваше да убиват, за да не бъдат разкрити.

На второ място се нареждаха командосите от елитната част „Страйкър“, военното крило на Оперативния център. Тези екипи непрекъснато губеха членове, отишли на тайни мисии. Досега Оперативният център бе изгубил двама командоси — Бас Мур в Северна Корея и подполковник Чарли Скуайърс в Русия. Понякога убиваха офицерите в домовете им, друг път им устройваха засади в чужбина. Наскоро животът на самия Худ също бе изложен на риск, когато с помощта на френските агенти разби един кръг на неофашисти в Европа.

Но макар смъртта да бе разбираем риск, оцелелите се чувстваха ужасно. Неколцина командоси от групата „Страйкър“ изпаднаха в дълбока депресия след загубата на командира Скуайърс. В продължение на няколко седмици не можеха да изпълняват и най-елементарните си задължения. Оцелелите не само бяха споделяли живота и мечтите на убитите си колеги, но чувстваха, че по някакъв начин и те са станали жертви. Дали разузнаването беше толкова надеждно, колкото би трябвало да бъде? Достатъчно добре ли бяха обмислени плановете и стратегията за отстъпление? Безмилостната и непростима вина също беше цената за свършената работа.