Том Клэнси - Бойни действия

— Какво искаш? — попита Майк.

Време беше да смени тактиката. Мислеше да престане да протака и да се опита да постигне компромис и да даде погрешна информация.

— Първо, генерале, искаме да дойдете с нас като заложници — отговори Хасан. — Но в момента искаме нещо друго.

Не беше нужно да ги пита какво.

— Ще ви помогна да се скриете или да напуснете страната — каза му. — Но няма да ви заведа в лагера.

— Ние познаваме тази страна. Можем да намерим пътя и без теб — заяви Хасан. — Но това няма да е необходимо. Твоите хора сигурно имат някакъв превоз. Ще им кажеш да дойдат да те вземат.

— Не смятам да го направя — рече Майк.

Терористът тръгна към него.

— Ако двамата с Махмуд отидем облечени във вашите дрехи през нощта и с мотоциклета на полковника, мислиш ли, че някой ще ни спре?

— Да, моите хора ще ви спрат.

— Но не и преди да отидем съвсем наблизо с оръжията си. Те ще се колебаят дали да стрелят, а ние не. Не можем да си го позволим.

Роджърс трескаво разсъждаваше. Лудата глава редник Пъпшоу може би нямаше да се поколебае да открие огън по мотоциклета, но не и редник Девон. А ако на пост беше някой друг — Фил Катцен, Лоуел Кофи или Мери Роуз Мохали — те едва ли щяха да носят оръжие. Генералът не можеше да ги изложи на опасност, особено ако терористите превземеха РОЦ.

— Каква гаранция имам, че няма да убиете мен и полковника, след като се обадя по телефона? — попита.

— Можеше вече да сте убити — отговори Хасан. — Щяхме да се обадим във вашия лагер и да кажем, че сме ви намерили облени в кръв и в безсъзнание. Те щяха да дойдат да ви вземат. Не, генерале, колкото по-малко смърт има, толкова по-добре. Господ е състрадателен и милостив. Ако ни сътрудничите, ще последваме Неговия пример.

— Наводнението, което предизвикахте, уби невинни хора и вярващи. Къде беше състраданието ви тогава?

— Вярващите отидоха в Божиите шатри. А останалите бяха доволни, че живяха в откраднатата от нас родина. Те са жертви на собствената си алчност.

— Не на своята, а на алчността на отдавна умрели поколения.

— Въпреки това, ако останат тук, те ще продължат да умират.

Махмуд нетърпеливо каза нещо на Хасан, който кимна и заяви на Роджърс:

— Махмуд има право. Достатъчно разговаряхме. Време е да се обадим по телефона. Натисни само копчето за повторно избиране. И не се опитвай да ги предупреждаваш. Това само ще доведе до кръвопролитие.

Майк погледна клетъчния телефон. Искаше му се да го строши и да свърши с онези тримата. „Какво ще си помислят твоите хора, ако се предадеш — запита се той. — Ако не им дадеш възможност да се борят или да се оттеглят?“ Но безизходицата не беше техен проблем. Окажеше ли съпротива, Роджърс ги обричаше на смърт. А отстъпеше ли временно, можеше да намери начин да преговаря за освобождаването на някои от тях или да извади от строя ключовите технологии на РОЦ. Това поне беше нещо.

Все още се колебаеше, когато Хасан извика:

— Бързо!

Генералът погледна телефона. Бавно протегна ръка и натисна копчето за повторно избиране на последния номер. Долепи апарата до ухото си, а терористът се наведе към него, за да слуша.

В същия миг Роджърс осъзна, че всичко, което току-що си бе помислил, беше глупост. Никой не можеше да му връчи телефон и да му заповяда да предаде колегите си.

Понеделник, 18:58

Шанлъ Урфа, Турция

Лоуел Кофи Втори дремеше на шофьорската седалка в РОЦ, когато телефонът иззвъня. Адвокатът подскочи и се събуди, после намери апарата.

— Тук е подвижният археологически изследователски център — каза той.

— Бенедикт, обажда се Карлтън Найтид.

Лоуел не се беше разсънил напълно, но позна гласа на Майк Роджърс. Освен това много добре знаеше, че собственото му име не е Бенедикт. Всъщност единственият, когото познаваше с това име, беше Бенедикт Арнолд, изменникът, който бе заговорничил, за да предаде Уест Пойнт на британците по време на Американската революция. Тъй като Майк Роджърс нямаше чувство за хумор, сигурно имаше някаква причина да го нарича така. Пък и явно нарочно произнесе неправилно псевдонима Найт.

Всичко това мина за миг през ума на адвоката, който после безгрижно отговори:

— Здрасти, Найтид.

В същото време натисна бутона за запис. Отвори страничния прозорец и щракна с пръсти. Фил Катцен и Мери Роуз ядяха пилето, което сутринта бяха купили от пазара и опекли на лагерен огън. Направи им знак да отидат бързо, но тихо при него. Те оставиха картонените чинии и се втурнаха към микробуса.