Том Клэнси - Бойни действия

Турчинът се размърда. Единият мъж взе оръжието му и премести мотоциклета. Човекът зад Майк го хвана за яката и го дръпна встрани от пътя. Завлякоха ги зад един висок тесен хълм. Мъжът притисна дулото на пистолета във врата на Роджърс и му каза нещо на арабски. Не беше турчин.

— Не разбирам — отговори генералът.

В гласа му нямаше страх. Двамата мъже се държаха като терористи. Такива като тях не уважаваха малодушието и не преговаряха със страхливци.

— Американец? — попита човекът зад Роджърс.

Генералът се обърна към него, за да го види, и отговори:

— Да.

Мъжът повика някого на име Хасан, който през това време оглеждаше мотоциклета. Хасан имаше продълговато лице, високи скули, хлътнали очи и къдрави, дълги до раменете коси. Той получи заповед на арабски и дръпна Майк, за да го изправи. Сетне започна да го претърсва. Намери портфейла му и взе паспорта и клетъчния телефон. Документите представяха Роджърс като Карлтън Найт, член на Отдела за опазване на околната среда при Американския музей за естествена история в Ню Йорк. Не се знаеше дали мъжете щяха да повярват на това. Униформата на Седен показваше, че е полковник от турските сили за сигурност. Роджърс трябваше да измисли убедителен отговор защо бе дошъл на това място с един офицер от турските сили за сигурност.

Преди всичко личната безопасност, реши генералът. В края на краищата тези хора току-що ги бяха нападнали.

Освен всичко друго не беше сигурен дали е добре да бъде разпознат като американец. Някои групировки в Близкия Изток се стремяха да спечелят благоразположението на американците и знаеха, че няма да го постигнат с убийства. Други разчитаха на подкрепата на арабските екстремисти и убивайки американци, я печелеха. Ако това бяха хората, взривили язовира, не можеше да се каже какво щяха да направят.

Роджърс бе убеден само в едно — мотоциклетът беше единственото, което мъжете бяха видели, и трябваше да се възползва от ситуацията.

Хасан щракна запалката, прочете данните от паспорта и попита:

— Защо си дошъл тук?

— Дойдох в Турция, за да проверя какво е състоянието на Ефрат. Изпратиха ме тук, когато нивото на язовира спадна. Искат мнението ми за краткотрайните и дълготрайните поражения в екологичната среда.

— С него ли дойде?

— Да. Турците се безпокояха за безопасността ми.

Хасан преведе думите на мъжа зад него — един тип с гневен поглед, на име Махмуд. Третият мъж превързваше раните на Седен.

Махмуд каза нещо и Хасан кимна, сетне погледна Майк и попита:

— Къде е лагерът ти?

— На запад. Близо до Газиантеп.

Регионалният оперативен център беше на югоизток и генералът не искаше да ги води там.

Хасан се изсмя.

— Нямаш толкова много бензин в мотоциклета. Къде е лагерът?

— Нали ви казах, близо до Газиантеп. Оставихме тубата на една бензиностанция по пътя. Трябваше да я вземем на връщане.

Тъй като Хасан не беше турчин, Роджърс предположи, че няма да знае дали в тази посока има бензиностанция.

Хасан и Махмуд размениха няколко думи, после Хасан каза:

— Дай ми телефонния номер на лагера.

Освети със запалката си клетъчния телефон, погледна Майк и зачака. Макар че външно генералът остана спокоен, умът и сърцето му започнаха трескаво да работят. Главната му цел беше да предпази РОЦ. Откажеше ли да им даде телефонния номер, те сигурно щяха да заподозрат, че той не е такъв, за какъвто се представя. От друга страна, мъжете разбраха кой е Седен и въпреки това не го убиха. Затова вероятно щяха да ги задържат, докато напуснат страната.

— Съжалявам — отговори Роджърс. — Не го знам. Телефонът е, за да ми се обаждат от лагера.

Хасан отиде до него и поднесе запалката към брадичката му. После бавно продължи да приближава пламъка.

— Истината ли казваш? — попита.

Генералът положи усилия да се отпусне, докато пламъкът го обгаряше. Всеки, който бе работил зад бойната линия във Виетнам, знаеше основните правила за оцеляване по време на мъчения. Побоят, горенето със запалена цигара, електрическият ток, пуснат към чувствителните части на тялото, потопяването до шията във вода дни наред и връзването на ръцете зад гърба, докато те вдигаха на кол — всичко това се практикуваше от северовиетнамците и се изпробваше върху агентите от специалните сили, които отиваха там. Номерът беше да се отпуснеш. Напрежението само стягаше плътта, опъваше кожата, усилваше болката и съсредоточаваше ума върху нея. Учеха жертвите да броят наум и да разпределят страданието на поносими периоди от три или пет секунди. Трябваше да мислят как ще издържат до следващата болка, а не до края на мъчението.