Том Клэнси - Бойни действия

Той се обърна към клавиатурата и набра деривата на помощника си Стивън Бенет. След миг лицето на младия мъж се появи на екрана.

— Добро утро, Пол — каза Бенет. Гласът му се разнесе от тонколоните, монтирани отстрани на монитора.

— Добро утро, Стивън — отговори Худ. — Би ли ме свързал с Майк Роджърс? Той е още в РОЦ.

— Веднага — каза Бенет и образът му изчезна от екрана.

Пол погледна Хърбърт.

— Какво прави Майк, за да намери хеликоптера?

— Същото като нас. Анализира информацията. Той е в по-добро положение да сканира комуникациите в района, затова съм сигурен, че го прави. Ще извърши всички процедури, които написахме за операциите да РОЦ.

— Какво е минималното изискване за безопасност, което определихте за центъра?

— Двама командоси от елитната част „Страйкър“, когато центърът действа. С това разполагаме в момента.

На екрана отново се появи Бенет.

— Не можах да се свържа с генерал Роджърс. Излязъл е на полева работа.

Устните на Худ се свиха. Той познаваше генерала достатъчно добре, за да разбере какво означава този евфемизъм.

— Къде е отишъл?

— Мери Роуз каза, че двамата с полковник Седен излезли преди десетина минути. Качили се на мотоциклета на турчина.

— О-хо! — възкликна Боб.

— А компютърния клетъчен телефон? — попита Пол. — Не можете ли да се свържете по него?

— Няколко минути, след като потеглил, генералът се обадил на Мери Роуз да провери връзката. Сателитната връзка работела чудесно, но той й казал да не го търси, освен ако няма нещо спешно. В случай че някой подслушва.

— На такива открити пространства връзките често се преплитат — отбеляза Хърбърт. — Сигурността е равна на нула.

Худ кимна. Отидеше ли на военни операции, персоналът на Оперативния център обикновено носеше сигурни ТАК-САТ. Те имаха собствени параболични чинии, които им позволяваха да се свързват със сателита и после да препредават директно в Оперативния център. Но тези устройства бяха тежки и големи. Макар че в РОЦ имаше един ТАК-САТ, Роджърс явно бе предпочел да пътува с малко багаж.

Пол се ядоса на Майк и силно се обезпокои за него, защото бе излязъл, без да го охранява някой от командосите. Но не можеше да извади никого от РОЦ, без да направи компромис с процедурата по безопасността, пък и не искаше да отзовава Роджърс. Генералът знаеше какво прави и не бе нарушил правилата. Освен това не беше работа да критикува заместника си от разстояние четиринайсет хиляди и петстотин километра.

— Благодаря, Стив — каза той. — Поддържай връзка с РОЦ и веднага ме уведоми, ако са чули нещо.

— Добре, шефе.

Пол изключи връзката с Бенет и погледна Хърбърт.

— И така. По всичко личи, че Майк е отишъл да разузнава на място.

Боб разсеяно натискаше копчетата на телефона на облегалката за ръце на инвалидната си количка.

— Да. Това е в стила на Майк, нали?

— Защо не е взел РОЦ? — попита Маккаски. — Тогава поне щеше да свърши по-задълбочена работа.

— Защото е знаел, че положението ще бъде опасно — отговори Худ. — Познавам го добре. Няма да подложи на риск апаратурата или екипа. И това е в неговия стил.

Пол и Хърбърт се спогледаха. Шефът на разузнаването затвори очи и кимна.

— Ще го намеря — заяви и бързо набра номера на Националната разузнавателна служба от телефона на инвалидната си количка. — Ще проверя дали Винс може да зареже всичко и да ни покаже хубава и ясна сателитна снимка на Роджърс Арабски.

— Благодаря — рече Худ и погледна Маккаски.

— Както обикновено, нали? — попита Даръл.

Той кимна. Бившият агент на ФБР знаеше процедурата. Ако някоя от групите поискаше кредит, Маккаски трябваше да попита дали другите местни и чуждестранни агенции имат средства. Ако нямаха, кого прикриваха и защо? Ако случаят беше такъв, щеше да види на компютъра какъв е техният начин на действие и да реши какъв да бъде следващият им ход и колко да чакат. Сетне Даръл и съветниците му трябваше да изяснят дали дипломацията ще предхожда друга намеса, дали извършителите ще бъдат атакувани с военна сила и какви още цели ще поразят.

— Включи и Лиз — добави Худ.

Маккаски кимна и излезе. Психологическите портрети на терористите от Близкия Изток бяха особено важни. Ако бяха мотивирани единствено от политика, като повечето кюрди те бяха по-малко склонни да извършват самоубийствени мисии. В такъв случай беше възможно да ги атакуват по въздух и по земя. Ако бяха мотивирани от религия и политика като мнозинството кюрди, терористите се чувстваха не само щастливи, но и удостоени с честта да пожертват живота си. Тогава убийците можеха да нападат навсякъде. Да носят седем-осем пръчки динамит в специално изработен колан, пристегнат с тиранти или раница, пълна с двайсет и пет — трийсет килограма пластичен експлозив, свързан с две жици за батерии, прикрепени към детониращото устройство, което обикновено държаха в джоба на панталона си и можеше да бъде задействано по всяко време, където и да се намират. От такъв вид атаки беше невъзможно да се защитиш и с такива терористи — невъзможно да се справиш. Най-отчайващото беше, че един-единствен терорист беше по-опасен от цяла група. Самотният боец беше гъвкав и притежаваше предимството на изненадата.