Том Клэнси - Бойни действия

— Но, Валид… — започна Махмуд.

— Имайте ми доверие — прекъсна го той. — Ще гледате залеза от безопасно място.

Докато водачът имаше нещо наум, Ибрахим обмисляше какви са шансовете им за оцеляване. Най-близката турска военновъздушна база беше на триста и двайсет километра на запад. Ако летяха с максимална скорост, изтребителите — по всяка вероятност смъртоносните американски „Фантом“ — щяха да ги настигнат след двайсет минути. Хеликоптерът щеше да бъде далеч от сирийската граница. От дните на военната си служба знаеше, че всеки един от тези изтребители вероятно носи под крилата си осем топлинно насочващи се ракети „Сайдуайндър“. Една ракета щеше да бъде достатъчна, за да унищожи хеликоптера, много преди да чуеха или видеха самия изтребител. И турците щяха да стрелят по тях от въздуха, без да им позволят да се измъкнат от страната.

„Но какво от това — помисли си. — Нека да дойдат.“ Язовир „Ататюрк“, гордостта на турската арогантност, беше разрушен. Ефрат щеше да тече както в миналото и сирийците щяха да имат повече вода за потребностите си. Градовете на десетки километри надолу по течението щяха да бъдат наводнени. Селата, които зависеха от язовира, щяха да останат без вода за домовете и реколтата си. Правителствените ресурси в района щяха да бъдат силно затруднени.

Докато гледаше водовъртежа, той си припомни един цитат от Корана. „Фараонът и неговите войници се държаха нагло и несправедливо в страната, като мислеха, че никога няма да им потърсим сметка. Но Ние ги взехме и ги хвърлихме в морето. Замислете се върху съдбата на злосторниците.“

Подобно на египетските управници и на грешниците, удавени в Потопа, турците бяха наказани с вода. За миг Ибрахим се развълнува до сълзи от величието на току-що случилото се. Каквито и страдания да ги чакаха, те само щяха да засилят чувството за свещеност на мисията, което го изпълваше.

Понеделник, 9:59

Вашингтон, окръг Колумбия

Боб Хърбърт вкара инвалидния си стол в кабинета на Пол Худ.

— Както обикновено Майк се оказа прав — каза шефът на разузнаването. — Националната разузнавателна служба потвърждава, че язовир „Ататюрк“ е пострадал тежко.

Худ въздъхна. Обърна се към компютъра и написа една-единствена дума: „Потвърдено“. Приложи я към спешното съобщение с червен код по електронната поща от девет и четирийсет и седем сутринта, което съдържаше първоначалната оценка на Майк Роджърс. Сетне изпрати потвърждението на генерал Кен Ванзант, новия председател на Съвета на началник-щабовете. Пусна копие и до министъра на външните работи Ав Линкълн, до министъра на отбраната Ернесто Колон, до директора на ЦРУ Лари Речлин и до съветника по националната сигурност Стив Бъркоу.

— На какво разстояние е Регионалният оперативен център от поразения район? — попита Пол.

— На около осемдесет километра на югоизток — отговори Хърбърт. — Доста далеч от опасната зона.

— Какво означава „доста“? Разбирането на Майк за буферна зона не е същото като на останалите хора.

— Аз не питах Майк, а Фил Катцен. Той има опит от голямото наводнение в Средния Запад през 1993 и бързо направи изчисленията. Водите са се разлели в радиус от осемдесет километра. Според него нивото на Ефрат се е повишило с около шест метра от Сирия до езерото Асад. Това няма да засегне кой знае колко сирийците, защото по-голямата част от тази област е суха и безлюдна, но ще наводни много турски селища покрай реката.

Даръл Маккаски пристигна, докато Хърбърт говореше. Слабият четирийсет и осем годишен бивш агент на ФБР, сега връзка между различните агенции, затвори вратата и се облегна на нея.

— Какво знаем за извършителите? — попита Худ.

— Сателитното разузнаване показа един турски 500Д, напускащ местопроизшествието — отговори Боб. — Явно това е същият хеликоптер, откраднат по-рано през деня от граничния патрул.

— Накъде е отлетял?

— Не знаем. В момента два Ф-4 го търсят.

— Търсят го? Мислех, че вече сме го засекли по сателита.

— Направихме го, но по едно време изчезна.

— Свалили ли са го?

— Не. Турците щяха да ни кажат.

— Може би.

— Е, да — съгласи се Хърбърт. — Дори да не са го направили, ние видяхме разрушенията. В радиус от осемдесет километра от мястото, където е бил видян за последен път, няма и следа от него.

— Какво мислиш по въпроса? — попита Худ.

— Откровено казано, не знам. Ако в района има достатъчно големи пещери, бих казал, че са се скрили в някоя от тях. Издирването продължава.