Том Клэнси - Бойни действия

— Твоят приятел се е провалил там, Мат. Но ако не можеш да помогнеш на един добър човек и верен съюзник, за какво те бива тогава, по дяволите?

Стол благодари още веднъж на Худ и излезе.

Останал отново сам, Пол притисна длани до очите си. Беше работил като кмет на голям град и като банкер. Когато беше на неговите години — четирийсет и три, баща му беше счетоводител, борещ се за оцеляването на малката си фирма. Как синът на Франк, Худ, се озова на това място в живота, където кариерите и хората живееха и умираха въз основа на решенията, които той взимаше?

Пол, разбира се, знаеше отговора на този въпрос. Той обичаше правителството си и вярваше в системата. И това беше така, защото смяташе, че може да взима тези решения съпричастно и интелигентно. Но, за бога, не беше лесно.

Самосъжалението свършваше дотук. Худ взе чашата си и излезе от кабинета, за да изпие следващото си кафе.

Понеделник, 15:53

Шанлъ Урфа, Турция

Мери Роуз Мохали свърши с проверката и на последните местни системи. Програмният продукт за инфрачервеното заглушително устройство АЛК-157 беше включен и функционираше. Както и техническото осигуряване за експониращото устройство, програмирано да открива следи от нитроглицерин, пластичен експлозив С-4, динамит и други взривни материали. После Мери Роуз се убеди, че батериите и фотосоларите на Регионалния оперативен център работят с пълен капацитет. Две дузини батерии бяха предназначени за вътрешните системи на РОЦ, а други четири — за захранването на двигателя на микробуса, когато както сега не можеше лесно да се намери бензин. Последните се състояха от две нискоенергийни акумулаторни батерии и две високоенергийни. Заедно осигуряваха около хиляда и триста километра пътуване без зареждане. Никеловите батерии бяха сложени в специални отделения, вградени в пода на микробуса. Фотосоларите, захранващи климатичната инсталация и водните помпи, също работеха безупречно. Двайсет и девет годишната жена стана. Възнамеряваше да излезе и за няколко минути да се изтегне на слънце, когато чу гласа на Майк Роджърс:

— Мери Роуз, имаш ли нещо против да пуснеш програмата на Мат, преди да направиш нещо друго?

Обувките й изскърцаха, когато тя рязко спря върху гладката черна настилка на пода. Роджърс не се беше обърнал, иначе щеше да види как раменете й се отпускат.

— Не, нямам нищо против — безгрижно отговори и отново седна на мястото си.

Лиз Гордън, психоложката на Оперативния център, я бе предупредила, че от работата си с Майк Роджърс ще получи облъчване от радиацията, изтичаща от монитора на компютъра й.

След като възложи задачата на помощничката си, той изпъна гръб и се протегна. Сетне продължи с проверките от списъка си.

— Ето, това беше всичко — измърмори Мери Роуз. — Генерал Роджърс току-що ползва почивката си.

Погледна екрана и започна да движи мишката. Модемът беше така наречената „постоянно действащата къртица“ на Мат Стол. Макар че и двамата изгаряха от нетърпение да я изпробват, къртицата беше част от втората вълна програмни продукти, които трябваше да инсталират. ПДК трябваше да бъде включена в четири следобед. Но молбата на генерала беше равносилна на заповед.

Младата жена потърка уморените си очи, но от това те не се почувстваха по-добре. Тя още беше отпаднала след продължителното пътуване с реактивния самолет. Благодарение на доктората си по съвременни приложения на компютрите Мери Роуз разполагаше с възможността да използва неуморните машини, за да помагат на изтощения й човешки мозък. Само се чудеше колко несполучливи сделки са сключили американските държавници в тази част на света поради умората да разсъждават ясно.

Ала генерал Роджърс явно не усещаше умора. Поне изглеждаше бодър. Седеше с гръб към нея и гледаше стената с мониторите, показващи сателитни картини от района, както и информацията за вариращите нива на смог и алергени. Големите повишения в нивото на микровълните означаваха нарастване на броя на комуникациите по клетъчни телефони, което предшестваше военно раздвижване в някоя област. А по-високите нива на смог или на полени определяше каква степен на готовност можеха да очакват от войниците. Мери Роуз с изненада научи, че антихистамините не бяха широко разпространени сред армиите по света. Колкото и съвършени да бяха, оръжията щяха да са безполезни в ръцете на бойци със зачервени и сърбящи очи.

Не, генерал Роджърс не усещаше умора. Тя виждаше, че той с удоволствие и интерес изучава информацията. Затова не бяха почивали след ранния им петнайсетминутен обяд. Роджърс беше вглъбен в този пръв поглед към войните в близкото бъдеще. Те нямаше да се водят от големи армии, а от малки групи и от сателити срещу компютри и комуникационни центрове. Утрешните противници нямаше да бъдат батальони, а терористични отряди, използващи химични и биологични оръжия срещу цивилни граждани. Убиваха и изчезваха. И тогава екипи като РОЦ трябваше да планират бърз и хирургически точен отговор. Да намерят начин да стигнат колкото е възможно по-близо до мозъка на врага и да му направят лоботомия, използвайки елитни части като „Страйкър“, с каквито разполагаше Оперативният център, ракетен удар, заредена с експлозив кола, телефон или електрическа самобръсначка. Надяваха се, че след като премахнат главата, ръцете и краката няма да функционират.