Том Клэнси - Бойни действия

— Това е предупреждение от ВГТ — каза той.

„Въздушна гранична тревога“ беше модерна радарно-сателитна система, която постоянно следеше въздушното движение. РОЦ можеше да получава подробни релефни карти, за да разбере на каква височина и с каква скорост летят самолетите. В същото време излъчваната топлина информираше центъра с каква бързина се движи обектът. Разузнавателните апарати обикновено летяха по-бавно и по-високо от атакуващите. „Въздушна гранична тревога“ използваше и дигитален шаблон на страната или на провинцията, за да изясни дали самолетът се приближава към границата. И това беше причината, поради която сигналът бе прозвучал.

Предполагаше се, че един нисколетящ и бързодвижещ се самолет, отправил се към границата, обикновено има лоши намерения. Алармата прозвучаваше, когато засечеше именно такъв летателен апарат.

— Движи се на запад — каза Майк. — Скоростта и височината показват, че е хеликоптер.

В гласа му се долови загриженост, но и вълнение. РОЦ вършеше работата си безупречно.

Мери Роуз приклекна до командното табло вляво от него.

— Изненадан ли си, че е само един?

— Граничните патрули летят сами, но този се движи твърде бързо, за да извършва само оглед. Хеликоптерът има определена цел.

Младата жена натисна копчето за автоматична настройка на командното табло. Скритата в сенчестия купол на микробуса антена мигновено се насочи към мишената на Въздушната гранична тревога и започна да подслушва комуникациите, достигащи и излъчващи се от летателния апарат. Компютърът беше програмиран със стотици езици и диалекти. След като по дигитален път отстранеше статичните и други смущения, мониторът показваше симултанен превод на електронните трансмисии, които получаваше.

— … намерихте там?

От хеликоптера не отговориха.

— Повтори, Мардин 1, какво намерихте на кръстопътя?

Продължаваха да мълчат.

— Хеликоптерът е от турската военновъздушна база в Мардин — каза Роджърс, после натисна няколко копчета и информацията се появи на екрана. — Какво имат там? Два хеликоптера „Хюс 500Д“ и един „Пайпър Къб“. Този се движи с двеста и петнайсет километра в час. Явно е „Хюс 500Д“.

— Може би пилотът се е загубил.

— Не мисля. По-скоро някой екипаж е бил изпратен на разузнаване и не се е върнал. Нямаше да лети с максимална скорост, ако се беше загубил. И сигурно не напуска нелегално страната, защото се е отправил към вътрешността на Турция.

— Възможно ли е радиопредавателят да се е повредил?

— Вероятно. Но пак стигаме до въпроса, защо лети с максимална скорост. Онези там горе явно бързат.

Превъртайки ключовете на показалеца си, генералът нареди на компютъра да провери военните съоръжения в югозападната част на Източен Анадол. За разлика от останалата територия на Турция, която представляваше планини или пустини, Анадол беше предимно равнинна и само тук-там имаше ниски хълмове.

На екрана бързо проблесна едно Х, което означаваше „не“.

— Не извършват аварийно кацане — отбеляза Роджърс. — Онези типове са намислили нещо.

Мери Роуз чу, че някакъв мотор се приближава към микробуса, и продължи да чете текста, който вървеше на монитора.

— … извън обхвата на нашия радар и не чуваме сигналите ви. Има ли някакъв проблем? Защо не отговаряте? Може би някой е влязъл в страната и те го преследват — предположи тя.

— Тогава защо не докладват на базата? — попита Роджърс и поклати глава. — Не, тук нещо не е наред. Ще съобщя на турските сили за сигурност и ще видим какво ще кажат.

— Не мислиш ли, че би трябвало да са вдигнати по тревога, ако има проблем?

— Напротив. Пред съперничеството тук между различните правителствени фракции политиката на Вашингтон изглежда като един обикновен троен пас. Силно е почти колкото съперничеството между религиозните фракции.

На вратата се почука. Мери Роуз се наведе, превъртя дръжката и погледна навън. Беше редник Пъпшоу, който каза:

— Полковник Неджат Седен е тук и иска да се срещне с генерал Роджърс.

— Покани го да влезе, редник — отговори той, без да поглежда през рамо.

— Тъй вярно, сър.

Редникът отстъпи встрани. Младата жена отвори вратата и приветливо се усмихна на ниския светлокож мъж. Той беше як, с грижливо подрязани мустаци и хлътнали очи — най-тъмните, които бе виждала. Къдравата му черна коса беше влажна и пригладена от мотоциклетната каска. Полковник Седен носеше кобур за пистолет четирийсет и пети калибър. Отвърна на усмивката й и леко се поклони.