Том Клэнси - Бойни действия

Хърбърт отлично разбираше всичко. Когато през 1983 година в посолството в Бейрут бяха хвърлили бомба, той беше първият човек на ЦРУ там. Сред десетките загинали бе и жена му. Не минаваше и ден, без да го измъчва чувство за вина и да си задава въпроса „Ами ако?“. Но не можеше да се поддаде на тези си чувства. Трябваше да използва онова, което беше научил, за да се опитва да предотвратява бъдещи Бейрути.

Хърбърт и Марта излязоха от Белия дом. Отпред ги очакваше специалният микробус, с който той пътуваше из Вашингтон. Докато се качваше с количката си по рампата, имаше само една надежда. Че с малко време, малко дистанциране и с много приятелство ще успеят да помогнат на Роджърс да преживее болката. Както бе казал на Лиз: „От собствен опит разбрах, че животът не само е училище, но и с всяка следваща година класовете стават все по-трудни и скъпи“.

Лиз се беше съгласила.

— И все пак, Боб — прибави тя, — така по-лесно ще изкараш матурата.

Това бе вярно, помисли си Хърбърт, докато шофьорът на Марта маневрираше от тесния паркинг към булевард «Пенсилвания». И през следващите няколко дни, седмици или колкото и време да му струваше, той щеше да убеди Майк Роджърс в правотата му.

Сряда, 11:34

Дамаск, Сирия

Ибрахим ал-Рашид отвори очи и впери поглед през мръсните прозорци на затворническото си болнично отделение. Ноздрите му се изпълниха с мирис на дезинфектант.

Знаеше, че е в Дамаск в плен на сирийските сили за сигурност. Знаеше също, че е тежко ранен, макар да нямаше представа колко. Той знаеше тези неща, защото когато изплуваше от съня, чуваше санитарите и пазачите му да разговарят за него. Чуваше ги далечно и приглушено през бинтовете, които покриваха ушите му.

Ибрахим смътно съзнаваше и други неща. Съзнаваше, че му приказва мъж в униформа, но не беше в състояние да му отговори. Устните му като че ли бяха замръзнали, неспособни да помръднат. Съзнаваше, че го носят на баня, където събличаха и търкаха части от тялото му. Кожата му сякаш се разчупваше на парчета като втвърден восък. После отново го превързваха и връщаха в леглото.

Когато спеше, младият кюрд виждаше много по-ясни образи. Беше с командир Сиринер в базата Деир. Все още можеше да чуе как водачът им вика: „Те няма да изстрелят и един куршум в този щаб!“. Стоеше рамо до рамо с командира и стреляше срещу врага, за да му попречи да влезе. После отправяше предизвикателства и очакваше атаката — и накрая идваше огънят. Море от огън, което ги заливаше. Той се бореше с пламъците с ръце, помагаше на оперативния командир Аркин да пробият пътека със собствените си тела, така че командир Сиринер да излезе навън. Спомняше си как го издърпват, покрит с пръст, как го отнасят някъде, как гледа небето и после чу изстрел.

В окото му проблесна сълза.

— Командир?…

Ибрахим се опита да се обърне и да потърси другарите си. Но не успя. Бинтовете, разбра той. Не че имаше значение. Усещаше, че е сам на това място. А революцията? Ако беше успяла, нямаше да е тук в ръцете на врага.

„Толкова много хора разчитаха на нас, а ние се провалихме“ — помисли си.

И все пак наистина ли се бяха провалили? Провал ли е да хвърлиш семе, което други да отгледат? Провал ли е да започнеш нещо, което в продължение на десетилетия бе плашило най-добрите и най-храбрите? Провал ли е да привлечеш вниманието на цялото човечество към положението на народа си?

Ибрахим затвори очи. Видя командир Сиринер и Валид, Хасан и другите. Видя и брат си Махмуд. Бяха живи, гледаха го и изглеждаха доволни.

Провал ли е да се присъединиш към братята си по оръжие в рая?

И с тих стон Ибрахим отиде при тях.

Сряда, 21:37

Лондон, Англия

По време на престоя си в Лондон на път за Вашингтон Пол Худ се свърза с Майк Роджърс. Генералът се готвеше да напусне лазарета в Тел Неф и да се присъедини към командосите от «Страйкър» за полета към столицата.

Мъжете проведоха кратък, необичайно напрегнат разговор. Независимо дали се страхуваше да не даде воля на яростта, разочарованието, мъката и всичко останало, което изпитваше, Роджърс запази самообладание. За да го накара да отговори на въпроси за здравето му и за условията в Тел Неф, Худ трябваше да зададе съвсем конкретни въпроси. И въпреки това отговорите на военния бяха напрегнати, гласът му — безизразен. Той го отдаде на изтощението и депресията, за която ги бе предупредила Лиз.

Когато се свърза с него, Худ нямаше намерение да му съобщава за помилването. Струваше му се, че ще е най-добре да го направят, когато генералът е отпочинал и заобиколен от хората, извоювали тази амнистия. Хора, чиято преценка той уважаваше. Хора, които можеха да му обяснят, че това се прави, за да се защитят националните интереси, а не за да го измъкнат от затруднението.