Том Клэнси - Бойни действия

Накрая обаче реши, че Роджърс има право да знае какво се е случило. Искаше по време на полета генералът да обмисли бъдещето си в Оперативния център, а не да си представя как го изправят пред съда.

Роджърс прие новината спокойно. Помоли го да благодари на Хърбърт и Марта за усилията им. Но докато говореше, Худ изпита още по-силно усещане, че има нещо друго, нещо неизречено, застанало помежду им. Не беше горчивина, нито омраза. Бе почти като меланхолия, сякаш по-скоро го бяха обрекли, вместо да го спасят.

Сякаш се прощаваше.

Когато затвори, Пол телефонира на полковник Огъст. Роджърс и командирът на „Страйкър“ бяха израснали заедно в Хартфорт, Кънектикът. Худ го помоли да разказва всякакви истории, вицове или спомени, за да разсее и развесели генерала. Той му обеща.

Худ и Бикинг топло се сбогуваха с Насър на „Хийтроу“ и му обещаха да дойдат, за да чуят изпълнението на Лист и Шопен на жена му. Бикинг обаче го помоли да накара пианистката да замени „Революционен етюд“ с нещо не толкова политически натоварено. Насър се съгласи.

Полетът на Министерството на външните работи от Лондон мина спокойно. За Худ той беше изпълнен с необичайно искрени комплименти. Те нямаха нищо общо с повърхностните поздравления, които понякога получаваше на съвещания и приеми във Вашингтон. На пътниците на борда изглежда им доставяха удоволствие слуховете, че в долината Бекаа „Страйкър“ е нарушил редица закони. Това ги радваше почти толкова, колкото и фактът, че са открили и обезвредили терористите, взривили язовира «Ататюрк», и че турските и сирийските войски са се изтеглили от общата им граница. Както се изрази вторият заместник-министър на външните работи Том Андриа: «Уморили сте се да играете по правилата, докато всички други ги нарушават».

Андриа също настояваше да му разкаже подробности за това, кой е помогнал на Худ, Бикинг и Насър да избягат от двореца в Дамаск. Но Худ само отпиваше от бирата, която си беше купил в Лондон, и не казваше нищо.

Самолетът се приземи в 9:30 вечерта в сряда. Почетна гвардия очакваше загиналите агенти от АДС и Худ остана с тях на асфалта, докато разтовариха и откараха ковчезите. После се качи в лимузината, която трябваше да отведе него и Бикинг вкъщи. Колата бе пратена от Стефани Клоу в Белия дом, която също му пращаше и бележка.

«Пол — пишеше в нея, — добре дошъл у дома. Страхувах се да не вземеш такси.»

Първо откараха Худ. Преди да излезе, той стисна ръката на Бикинг.

— Как е да си пионка на двама президенти? — попита го Худ.

Младият Бикинг се усмихна.

— Ободряващо, Пол.

Худ прекара цял час в леглото, заигран с децата си. После два часа се люби с жена си.

А след това, прегърнал жена си и стиснал ръката й, остана буден и замислен дали не е допуснал фатална грешка, като е казал на Майк Роджърс за помилването.

Сряда, 01:01

Над Средиземно море

Когато Майк Роджърс постъпи в армията, обучаващият го сержант се казваше Меси Бойд. Никога не разбра защо не е направил кариера, но трябваше да има някаква причина. Защото Меси Бойд беше най-стегнатият, изпълнителен и дисциплиниран човек, когото изобщо познаваше.

Сержант Бойд задължително учеше хората си на две неща. Първо, че храбростта е най-важното качество за войника. И второ, че доблестта е още по-важна. «Доблестен човек — перифразирайки Удроу Уилсън, бе казал той — е онзи, чието поведение се ръководи от чувството за дълг.»

Роджърс прие думите му присърце. Освен това взе Бартлетовите 11 11 Джон Бартлет (1820 — 1905) — американски издател. — Б.пр. «Крилати мисли», които Бойд държеше на бюрото си. Така започна двайсет и пет годишната му любов към мъдростта на великите държавници, военни, учени. Това го превърна в страстен читател, поглъщаш всичко от Епиктет 12 12 Епиктет (ок. 60 — ок. 120 г.сл. Хр.) — гръцки философ стоик. — Б.пр. до Свети Августин, от Омир до Хемингуей. Това го накара да мисли.

«Може би твърде много» — каза си той.

Роджърс седеше на дървената пейка в пътническото отделение на С-141В и разсеяно слушаше полковник Огъст, който разказваше на Лоуел Кофи и Фил Катцен за участието си като малък в бейзболното първенство в родния му град.

Генералът знаеше, че никога не се е проявявал като страхливец, нито че е престъпвал честта си. Но също знаеше, че заради случилото се в Близкия Изток с военната му кариера е свършено. Беше разбрал това, когато не успя да си върне РОЦ от кюрдите на сирийската граница. Постъпката му бе глупава, от онези грешки, които човек с неговото положение не може да си позволи да допусне. Но със смъртта на лидера на ПКК той беше открил нов живот. Не като войник, а като борец срещу тероризма. Онова, което можеше да започне в съдебната зала, щеше да се превърне в храбра и доблестна битка срещу ужасната напаст.