Том Клэнси - Бойни действия

А сега нямаше да стане нищо.

— Генерале — попита Огъст, — как се казваше онази, дето ни би на бейзбол в пети клас?

— Лорет. Забравил съм й фамилията.

— Точно така — каза полковникът. — Лорет. От онези момичета, които ти се иска направо да схрускаш. Беше толкова сладка, даже с кечърската си маска и ръкавицата.

Роджърс се усмихна. Тя наистина бе страхотна. А и бейзболното им първенство беше страхотно. Но състезанията завършваха с един победител и няколко победени.

Като състезанието, което току-що завърши в Близкия Изток.

Победителят бе „Страйкър“. Операцията им беше за пример. А победените? Разбитите кюрди. Турция и Сирия, в чиито граници все още имаше милиони опасни граждани. И Майк Роджърс, който се бе провалил със сигурността, бягството, преценката за характера на свой лоялен колега и с отношението към военнопленник.

Америка също беше загубила. Губеше, като връщаше Майк Роджърс обратно в стаичката на Оперативния си център, вместо да го подкрепи във войната му срещу тероризма.

А това наистина е война — или поне трябва да бъде.

Докато лежеше в лазарета, генералът сериозно бе разсъждавал по този въпрос. Възнамеряваше да използва трибуната на военния процес, за да заяви, че всяка държава, която нападне народа на САЩ където и да е и по какъвто и да е начин, на практика обявява война на Америка. Имаше намерение също да настоява президентът да обяви война на всяка държава, която отвлича американски граждани, взривява американски самолети или хвърля бомби по американски сгради. Обявяването на война не означаваше непременно, че трябва да нападнат народа и армията на тези държави. Но това щеше да даде на САЩ възможност да блокират пристанищата им и да потопяват всеки кораб, който се опита да влезе или излезе. Да затворят летищата и железните им пътища с ракети. Да спрат търговията, да унищожат икономиката им и да съборят режима, подкрепил терористите.

Войната щеше да свърши, когато тероризмът бъдеше победен.

Ето какво беше планирал Роджърс. Ако бе успял да превърне екзекуцията на кюрда в първи изстрел срещу тероризма, той щеше да възвърне честта си. А сега убийството на невъоръжения човек, който го беше изтезавал, си оставаше просто отмъщение. В това нямаше нищо доблестно или храбро. Както някога бе писала Шарлот Бронте, отмъщението беше «като ароматно вино в устата, топло и сладко, а после от него остава само металически, ръждив вкус».

Той сведе очи. Не искаше да върне куршума обратно. Убийството на кюрда бе спестило на родината му мъките на процеса, на вестникарското правосъдие и ударите под пояса. То също даваше на кюрдите мъченик вместо победен. Но, господи, как му се искаше куршумът да е взел живота и на двама им. Бяха го учили да служи на родината си и да защитава целостта и знамето й каквото и да му струва. Помилването опозоряваше и двете. Като проявяваше към него милосърдие, родината му пренебрегваше нещо по-важно. Справедливостта.

Грешката бе допусната от добронамерени хора. Но заради честта на страната тази грешка трябваше да се поправи.

Роджърс сковано се изправи, спъван от бинтовете на ръцете и тялото му. Хвана се за въжето, което минаваше на равнището на рамото му през пътническото отделение.

Огъст вдигна очи.

— Добре ли си?

— Да — усмихна се той. — Просто отивам до тоалетната.

Генералът погледна надолу към необичайно оживения полковник. Гордееше се с него и се радваше, че е спечелил състезанието. Роджърс се обърна и тръгна към задната част на самолета.

Тоалетната беше студено помещение с висяща от тавана електрическа крушка. Нямаше врата — един от онези малки детайли, които целяха да ограничат теглото на самолета.

На връщане мина покрай алуминиевите лавици със снаряжението на «Страйкър». Спря. В платнената раница, с която бе пътувал в РОЦ, се намираше екипировката му. Все още имаше начин да възвърне честта си.

— Не е там — обади се мъжки глас зад него.

Генералът се обърна и се вгледа в издълженото апостолско лице на полковник Огъст.

— Пистолетът, с който уби терориста — продължи полковникът. — Аз го взех.

Роджърс отпусна рамене.

— Нямаш право да ровиш във вещите на друг офицер, полковник.

— Всъщност, сър, имам право. Тъй като старшият ми офицер е признал за извършено престъпление, мой дълг беше да конфискувам вещественото доказателство за военния съд.

— Помилваха ме.

— Сега го зная. Но не и тогава. Искате ли си пистолета обратно, сър?