Том Клэнси - Бойни действия

— Пресата въпреки всичко ще се добере до тях и ще ни нападнат отвсякъде. Това буквално би могло да унищожи американските разузнавателни операции в Близкия Изток. Ами полковник Огъст? Той е най-старият приятел на Майк. Не може ли да направи нещо?

— Да не мислиш, че не се е опитал? Майк му е отговорил, че тероризмът е по-страшна заплаха от всичко друго, с което Америка се сблъсква в наши дни. Според него било време да угасим огъня с огън.

— Сигурно е в шок — заключи Худ.

— В Тел Неф са го прегледали. Нищо му няма.

— След онова, което са направили с него кюрдите? — възкликна Пол.

— Майк много пъти е бил и се е връщал от ада — отвърна Хърбърт. — Във всеки случай израелските лекари твърдят, че е психически здрав. Самият той казва, че е премислил всичко.

Худ се пресегна за химикалка и лист.

— Какъв е телефонният номер на базата? Искам да поговоря с него, преди да направи нещо, за което ще съжалява.

— Не можеш да му се обадиш.

— Защо?

— Защото вече е направил «нещото».

Худ усети, че стомахът му се свива на топка.

— Какво е направил, Боб?

— Телефонирал на генерал Томас Еспозито, командир на групата за специални операции, и си признал за убийството. Сега Майк е под въоръжена охрана в лазарета в Тел Неф и чака от военновъздушната база в Инджирлик да пристигне военна полиция и адвокат.

Пол изведнъж осъзна, че завесите миришат на мухъл. Стаята вече не му изглеждаше безопасна. Тя го задушаваше.

— Добре — спокойно каза той. — Все пак трябва да има нещо, което да можем да направим.

— Сещам се само за една възможност — отвърна Хърбърт, — и тя е твърде несигурна. Можем да се опитаме да осигурим на Майк президентско помилване.

Худ се оживи.

— Това ми харесва.

— И аз така си помислих. Вече се свързах с генерал Ванзант и Стив Бъркоу и им обясних положението. Подкрепят ни. Особено Стив, което много ме изненада.

— Какви са шансовете ни?

— Ако историята не се разчуе до няколко часа, има известна надежда. Оставих на Ан да се занимава с това. Ако пресата се докопа до информацията, президентът няма да си помръдне пръста до края на процеса. Американски генерал хладнокръвно екзекутира ранен, обезоръжен кюрд — просто политическите рискове в страната и в чужбина са прекалено големи.

— Естествено — с отвращение отвърна Худ. — Даже същият този кюрд да е измъчвал с горелка генерала.

— Генералът беше шпионин — напомни му Хърбърт. — Този път световното мнение няма да е с нас, Пол.

— Не, предполагам, че няма. Кого още можем да използваме, за да се опитаме да убедим президента?

— Министърът на отбраната е с нас и след десетина минути има среща с вицепрезидента. Ще видим какво ще стане. Ан казва, че засега репортерите не са питали много за ранените в Бекаа кюрди. Отразили са материала така, както е бил представен по интервюто на Си Ен Ен. Но докато пресата се е съсредоточила върху онова, което те наричат „пограничен инцидент“, истината може да изтече отнякъде. Тогава и ние можем да изтечем заедно с нея.

— Действай по въпроса за помилването, Робърт. Искам двамата с Марта да направите и невъзможното.

— Ще го направим — обеща Хърбърт.

— Господи — въздъхна Худ, — тук се чувствам абсолютно безполезен! Мога ли да помогна с нещо?

— Само с едно, за което мисля, че наистина няма да имам време.

— Какво?

— Моли се. Моли се горещо.

Вторник, 12:38

Вашингтон, окръг Колумбия

Боб Хърбърт седеше на инвалидната си количка и четеше секретен документ, състоящ се от една-единствена страница. Беше адресиран до министъра на правосъдието на Съединените щати и отпечатан върху лист с клеймото на Белия дом.

Зад бюрото си президентът четеше копие на същия документ. Пръснати из Овалния кабинет, прави или седнали, се намираха съветникът по въпросите на националната сигурност Бъркоу, председателят на Съвета на началник-щабовете генерал Ванзант, юридическият съветник на Белия дом Роланд Рици и Марта Макол. Всеки от тях четеше копие на документа. Хърбърт, Рици, Бъркоу и Ванзант отлично познаваха съдържанието му. Бяха прекарали последния час и половина в написването му, след като юридическият съветник им съобщи, че президентът ще обсъди въпроса за подписването на документ, помилващ генерал Майк Роджърс.

Президентът се прокашля. След като прехвърли документа веднъж, започна отначало и го прочете на глас. Винаги правеше така, за да чуе как би звучал като реч — в случай, че му се наложи публично да защитава онова, което е направил.