Том Клэнси - Бойни действия

Мъжът полетя с главата напред и се стовари по гръб на земята. Катцен се хвърли към него. Кюрдът вече се изправяше, когато той се метна отгоре му. Главата му беше обърната към краката на терориста. Ръката с пистолета бе от дясната му страна. Катцен се обърна, вдигна юмрук и силно удари китката на противника си. Пръстите се разтвориха. Той грабна оръжието.

Обърна се за миг и хвърли поглед към двамата мъже, които водеха пленника. Те бяха спрели нататък по пътя на двайсетина метра зад микробуса. Един от мъжете го гледаше.

— Yu af! — извика той. — Стой!

Катцен чу, че другият кюрд в микробуса тича към вратата. Погледна към поваления на земята противник. Беше дошъл тук, за да спаси, а не да отнеме човешки живот. Но ако не направеше нещо, щеше да загуби своя. Все още с лице към краката на кюрда, ученият вдигна пистолета и стреля в дясното му бедро.

Докато терористът крещеше, той погледна към двамата мъже с пленника. Единият, който го бе наблюдавал, насочваше оръжието си към него. В този момент пленникът се завъртя надясно като пумпал. В същото време сви дясната си ръка и вдигна лакът на равнището на главата си. Докато се обръщаше, превъртя лакът зад себе си и блъсна оръжието настрани. За миг към него нямаше насочени пистолети. Пленникът продължи да се върти, докато не застана отстрани на двамата кюрди с лице към Катцен. Докато единият се обръщаше, за да го вземе отново на мушка, пленникът вдигна ръце от двете страни на китката му — с обърнати навътре длани, сякаш се готвеше да плесне. После дланите му светкавично се насочиха към китката на кюрда, едната малко по-близо до лакътя му от другата. Катцен чу изпукване. Пистолетът падна и пленникът се наведе да го вземе.

Всичко стана толкова бързо, че ученият не видя почти нищо. Зад себе си чуваше трополенето на тежките обувки на кюрда по стълбите на РОЦ. Откъм пещерата от лявата му страна се разнасяха викове. Скоро щеше да се окаже под кръстосан огън от три страни. Оставаше му само един път за бягство — право напред към края на черния път. От другата му страна имаше склон. Не знаеше колко е стръмен, но падането щеше да е за предпочитане пред дъжда от куршуми. Катцен се реши. Прескочи гърчещия се кюрд, хвърли се на земята по хълбок, претърколи се няколко метра и се прехвърли надолу. Докато се търкаляше по стръмния склон, като че ли изобщо не се докосваше до земята. Под него пращяха клони и в тялото му се забиваха остри камъни. Здраво стискаше пистолета и криеше лицето си със същата ръка, докато с другата се мъчеше да спре падането. Чу няколко далечни изстрела. Но не мислеше, че някой стреля по него. Изстрелите бяха прекалено далеч, за да идват от скалния перваз.

Падането му спря със силно разтърсване. Беше се приземил по гръб в основата на дърво, което растеше настрани от склона. Това не само му изкара въздуха, но и му се стори, че си е пукнал ребро. Остана легнал за малко, докато дълбоко и болезнено си поемаше дъх. Последваха нови изстрели и Катцен примижа към тъмносиньото небе. В този момент някой погледна надолу към него. Бе кюрдът от фургона. След миг към лицето се присъедини пистолет.

Ученият все още стискаше оръжието, което беше взел. Ръката му висеше отстрани и когато се опита да я повдигне, чак до гърдите го прониза остра болка. При втория опит ръката му потръпна. Отказа се и я пусна надолу.

Задъхан, Катцен се приготви да умре. Но преди кюрдът да успее да стреля, главата му като че ли отскочи надясно. Отново отскочи, но този път се завъртя. После се отпусна, пистолетът падна от ръката му и се появи друго лице. Беше мъжът, излязъл от пещерата. Той махна на американеца да остане на мястото си.

— Като че ли мога да ида някъде — каза си Катцен.

Мъжът се провеси над перваза, седна с протегнати напред крака и се плъзна надолу, сякаш е на пързалка. Държеше ръцете си пред себе си и ги размахваше, за да запази равновесие. Във всяка една от тях имаше пистолет. Когато наближи дървото, той намали скоростта. После изпълзя и се скри под него, остави пистолетите на земята, сложи оръжието на Катцен до тях и помогна на ранения мъж да слезе. Американецът пъхна ръце под себе си и се опита да се подпре. Всяко движение го караше рязко да вдишва през зъби от силната болка.

— Съжалявам — каза новодошлият. — Исках да те скрия под дървото.

— Няма нищо — отвърна Катцен и се отпусна на земята. — Благодаря.

— Не — възрази Фалах. — Аз благодаря. Ти им отвлече вниманието и така успях да се справя с хората, които щяха да ме убият. Освен това довърших твоя преследвач.