Капитан Брийн подписа заповедта и я предаде на командира на бойната част Е. Б. Ръти. Заедно с оператора на пулт Дани Макс той вкара данните за полета в компютъра на „Томахоук“. След повторната проверка подводницата на САЩ „Питсбърг“ намали скоростта си на четири възела и се издигна на перископна дълбочина. Капитан Брийн даде заповед за изстрелване на ракетата. Разположените в предната част на подводницата хидравлични капаци на едно от дванайсетте оръдия за вертикално изстрелване се отвориха. После се изтегли капакът, предпазващ самия „Томахоук“. Бяха готови за изстрелване.
Капитан Брийн получи доклад за състоянието на ракетата. След като се увери, че в обсега на засичане няма вражески самолети или кораби, нареди на Ръти да стреля. Офицерът прие заповедта и вкара ключа си в пулта, завъртя го и натисна бутона за изстрелване. Подводницата осезаемо се разтърси и ракетата се отправи на седемстотин и трийсет километровия си път.
Пет секунди по-късно, след като се увери, че „Томахоук“ е вече във въздуха, капитан Брийн даде заповед за незабавно изтегляне от района. Докато потъваха все по-дълбоко в морето, операторът на пулт Макс продължи да следи движението на ракетата. През следващите трийсет и две минути нямаше да напусне поста си. Ако получеше заповед от командира на бойната част да прекрати мисията, Макс щеше да носи отговорността да вкара кода за сателитна връзка и после да натисне червения бутон за самоунищожение на „Томахоук“.
През годините „Питсбърг“ беше изстрелял много ракети, включително по време на операция „Пустинна буря“. Тогава всички бяха попаднали в целите си. Подводницата никога не бе получавала заповед за прекратяване на мисията.
Макс за пръв път изстрелваше истинска ракета. Дланите му бяха влажни, устата — пресъхнала. Беше въпрос на чест деветдесет и пет процентовата точност на „Томахоук“ да не изложи стопроцентовото равнище на успех на подводницата по време на неговото дежурство.
Хвърли поглед към дигиталния часовник. Трийсет и една минути.
Макс се надяваше също, че няма да се наложи да прекъсне полета на ракетата. В противен случай колегите му щяха да му се подиграват седмици наред.
Следеше потока от данни, получаващ се от напредващата ракета, която се готвеше да пресече два тесни часови пояса.
Трийсет минути.
— Лети, скъпа — с бащинска усмивка прошепна той. — Лети.
Вторник, 15:33
Долината Бекаа
Фил Катцен седеше на мястото на Мери Роуз в РОЦ. От двете му страни стояха въоръжени кюрди, които говореха английски. Всеки път, когато включваше нещо, трябваше да им обяснява какво представлява. Единият мъж си водеше бележки, а другият слушаше. През цялото време по тялото на еколога се стичаше пот. Очите му смъдяха от изтощение. А в гърдите му гореше чувство за вина. Вина, но не и съмнения.
Като повечето момчета, играли си на войници или гледали военни филми, той често си беше задавал въпроса, дали би издържал на мъчения. И винаги си бе отговарял: „Навярно да, стига просто да се бият, да ме държат под вода или да ме изтезават с електрически ток“. Като дете човек мисли само за себе си. Никога не си казва: „Би ли издържал, ако измъчват някой друг?“. Отговорът беше: „Едва ли“. И това го изненадваше. Но от дните, когато си играеше на войници в задния двор, беше минало много време. Завърши колежа в Бъркли. Присъства на студентските вълнения в подкрепа на човешките права в Китай, Афганистан и Бирма. Грижи се за студенти, участващи в гладни стачки срещу смъртното наказание. Самият той участва в протестите срещу японската риболовна политика, която включваше улов на делфини и риба тон с мрежи. Дори веднъж излезе без риза, за да привлече вниманието към състоянието на нископлатените работници в Индонезия.
След защитата на доктората си бе работил в „Грийнпийс“ и в различни екологични организации с непостоянни средства. През свободното си време строеше къщи рамо до рамо с бившия президент Джими Картър и помагаше в приют за бездомни във Вашингтон. Разбра, че мъките на родителите, които не могат да изхранват децата си, потискането на хората, противопоставящи се на тиранията, или болката, причинявана на безпомощни животни, са по-ужасни от нечии физически страдания.
Когато започнаха да измъчват Майк Роджърс, беше потресен. Но още по-ужасно бе това, че принудиха Сондра Девон да гледа и че тя знаеше какво ще е нейното наказание. Ученият съзнаваше, че го е пречупило тъкмо това. Потребността да върне на себе си и на нея част от достойнството им. Разбираше също, че болката, която е причинил на генерала, е по-силна от кюрдските мъчения. Но както бе открил в „Грийнпийс“, нищо добро не ставаше без съответната цена. Ако спасиш тюлените, лишаваш от прехрана търговците на кожи. Ако защитаваш петнистия бухал, отнемаш работата на секачите на дървета.
Читать дальше