Том Клэнси - Бойни действия

Катцен изпита мимолетна тъга. Само заради това, че бе излязъл от микробуса, вместо един загинаха четирима мъже.

— Вътре има още хора — каза. — Може би двайсетина кюрди и шестима от моите хора.

— Знам — отвърна мъжът. — Аз се казвам Фалах и съм с…

— Не! — прекъсна го Катцен. — Радиостанцията в микробуса още е пусната на запис. Те не знаят как да го пуснат, но няма гаранция, че ще успеем да си го върнем.

Фалах кимна.

Катцен с мъка се повдигна на лакът.

— Казвам се Фил. Прав ли съм, като си мисля, че си разузнавал района за някого?

Мъжът отново кимна. После посочи към учения и отдаде чест.

«За нашите — помисли си. — За «Страйкър».» Това трябва да беше човекът, който се опитваше да излъчи радиосигнала.

— Разбирам. Какво би трябвало да направят, ако не се свържат с… — Катцен замълча, когато другият внезапно го бутна да легне. После легна до него. Сега ученият също чу: по пръстта проскърцваха стъпки. Обърна лице, така че да може да погледне нагоре по склона. Над тях бе насочена полуавтоматична пушка. Докато Фалах се притискаше до него, оръжието стреля. Куршумите се врязаха в дървото и в земята около тях. Стрелбата продължи само миг, но му се стори много по-дълго.

Погледна към Фалах, за да се увери, че е добре. После вдигна очи. От дънера под странни, грозни ъгли стърчеше отчупена кора. Не можа да не си помисли, че за пръв път се случва дърво да спаси еколог.

„Но още колко време?“ — зачуди се той.

Разузнавачът взе и двата си пистолета. Все още плътно притиснат до земята, ги насочи нагоре към склона. Разнесоха се нови стъпки, последвани от тишина. И тогава на Катцен му хрумна ужасяваща мисъл. Беше оставил проклетата система за инфрачервено засичане в РОЦ включена. И все още работеше на мястото на Майк Роджърс. Въпреки че хората, които бе научил да използват някои от уредите в центъра, бяха мъртви, някой можеше да влезе вътре и да хвърли поглед към монитора. А на екрана като червена фигура се виждаше всеки в радиус от двеста метра около пещерата. Включително труповете.

Двамата с Фалах не бяха ранени и кюрдите щяха да го разберат.

Катцен се наведе, така че да доближи уста до ухото на разузнавача.

— Загазили сме. Може да ни видят така, както видяха теб. Инфрачервеният детектор — те знаят, че не сме мъртви.

След кратка тишина отново се разнесоха стъпки. Последва висок стон. Катцен се обърна и погледна нагоре. Миг по-късно видя Мери Роуз, застанала на ръба на склона. Зад нея имаше някой. Виждаше краката му между нейните.

— Хей, вие, долу! — извика мъжки глас. — Ще броя до пет, за да се предадете. Ако не се покажете, хората ви ще бъдат разстреляни един по един. Първа е тази жена. Едно!

— Наистина ще го направи — прошепна Фалах.

— Две!

— Зная — отвърна Фил. — Виждал съм ги как действат. Трябва да се предам.

— Три!

Мъжът докосна ръката му.

— Ще те убият!

— Четири!

— Може би няма — каза и бавно и болезнено се изправи. — Все още имат нужда от мен. — Погледна нагоре. Копелетата брояха прекалено бързо. — Ранен съм! — извика. — Идвам!

— Пет!

— Не, почакайте! — изкрещя американецът. — Казах…

Изведнъж отгоре изригна кръв и на фона на синьото небе се очертаха тъмни пръски.

— Не! — повторно извика той и лицето му се изкриви, когато Мери Роуз се свлече на колене и кръвта й потече към тях. — Господи, не!

Вторник, 15:35

Дамаск, Сирия

Подът на помещението за охраната на двореца беше хлъзгав от кръв.

Агентите от АДС бяха мъртви. А също двучленната и съответно тричленната охрана на японския и руския посланик. Бяха застреляни в малката тъмна стая без прозорци с две табуретки и голям полегат пулт, състоящ се от двайсет малки черно-бели телевизионни монитора. Екраните показваха пълен хаос около почти всички входове и стаи.

Мъжът, който вероятно ги беше застрелял, служител от дворцовата охрана в синя униформа, също лежеше мъртъв. На пода до него беше паднал автоматът му. В челото му имаше две дупки от куршуми. Един от руснаците бе успял да извади пистолета си и да го застреля.

Пол Худ не искаше да се бави тук. Провери дали някой от мъжете не показва признаци на живот. Всички бяха мъртви. Остана на четири крака и подаде глава в коридора. Отвсякъде се разнасяха изстрели. Вече не бяха толкова приглушени. Макар и само на петдесетина метра, приемната зала му се струваше невероятно далеч. Външната врата в противоположната посока бе много по-близо. От тактическа гледна точка щеше да е далеч по-разумно, ако успееше да ги доведе тук.