Том Клэнси - Бойни действия

— Какво? — попита американският посланик.

— Честно казано, не знам.

Стрелбата навън се засилваше.

— Къде е нашата охрана? — извика на английски руският посланик.

— И това не ми е известно — призна Худ, по-скоро на себе си, отколкото на руснака. Страхуваше се обаче от най-лошото. Той се втренчи в дима. — Посланик Андреев, всичките ви хора ли са добре?

— Да.

— Посланик Серизава! — извика. — Добре ли сте?

— Невредими сме — отвърна му през дима един от японската група.

Огледа другите жертви на експлозията. Всички бяха мъртви. Шестима души и един терорист бяха дали живота си, за да скрият в дим други терористи. Това бе безумие.

— Уорнър? — извика. — Чуваш ли ме?

— Да! — разнесе се приглушен отговор от дясната му страна. Бикинг навярно дишаше през носна кърпичка.

— Носиш ли си клетъчния телефон?

— Да!

— Свържи се с Оперативния център — нареди му. Вслуша се в избухващите в далечината експлозии и си помисли за кюрдите, които хората на Хърбърт бяха проследили до двореца. — Съобщи на Боб Хърбърт за случилото се. Кажи му, че е възможно да сме под обсада. — После се приведе под издигащия се нагоре дим и се насочи към вратата.

— Къде отивате? — попита Хавлис.

— Да се опитам да разбера дали имаме шанс да се измъкнем от тук.

Вторник, 14:53

Долината Бекаа, Ливан

Фалах не разбираше. Той тичаше бързо. И все пак, колкото и бързо да тичаше, следвайки криволичещ път през ниските хълмове, кюрдите не изоставаха. Сякаш някой от планината го наблюдаваше и им съобщаваше накъде отива. Но не беше много вероятно. Тук гората бе гъста и през повечето време той се движеше под прикритието й. Въпреки това преследвачите му някак успяваха да не изостават на повече от четирийсет-петдесет метра зад него.

Накрая Фалах изтощен спря. Свали от главата си подгизналата от пот кърпа, взе пръчка и намери малка полянка. Направи с кърпата и пръчката нещо като навес и пъхна глава под него, като се престори, че се готви да подремне. След по-малко от минута кюрдите пристигнаха. Те го заобиколиха в широк кръг, после бавно го стесниха. Той отвори очи, седна и вдигна ръце.

— Ala malak! — извика. — Спокойно!

Кюрдите продължиха да се приближават, като прегазваха ниските храсти и заобикаляха дърветата. Едва когато застанаха около него рамо до рамо, насочили пушките си надолу, осмината мъже спряха.

— Какво правите? — попита Фалах. — Какво искате?

Един от преследвачите му каза да си сложи ръцете отзад и бавно да се изправи. Той се подчини. Понечи да попита какво правят. Наредиха му да мълчи. Отново се подчини. Кюрдът завърза ръцете му и прехвърли другия край на въжето през врата му. После го претърси. Взе пистолета и паспорта му и ги подаде на войника, тичал най-отпред. После, вдигнал лице към небето, Фалах трябваше да измине скалистия път до пещерата. Опитваше се да стъпва колкото може по-тежко. Ако пратеха тук „Страйкър“, командосите можеха да открият стъпките му и да разберат откъде да вървят, без да рискуват да попаднат на мина.

Минаха покрай микробуса. Докато го заобикаляше, видя нещо, което не бе забелязал от убежището си. Микробусът бръмчеше и вътре светеше. Или терористите имаха достатъчно познания по електроника, за да разберат действието на компютрите, в което се съмняваше, или някой не беше издържал на мъченията и бе проговорил. Така или иначе, вече знаеше как са го открили. Радваше се, че не е успял да прати гласово съобщение до Тел Неф. Микробусът със сигурност би го засякъл. Краткият кодиран сигнал, който излъчи, можеше да се е промъкнал между капките.

Въведоха го в пещерата.

Младият израелец имаше някаква представа за групите, които действаха в тази част на света. Палестинските групировки „Хамаз“ и „Хизбула“ обикновено влизаха в села и ферми, така че при нападенията срещу тях да загинат невинни хора. Борещ се за премахване на сирийската власт в родината си, ливанският „Свободен фронт“ действаше на малки, бързоподвижни групи. Отрядите на ПКК бяха малко по-големи, но също толкова подвижни. Когато стигнаха до пещерата, Фалах напрегнато се взря, но онова, което видя, не беше подвижен отряд. Тук имаше помещения за спане, електрическо осветление, шкафове за оръжие и припаси. Успя да зърне също онова, което в Сайерет Ха-Друзим наричаха „стъпки на сатаната“. Плитките ями, които водеха от плена направо в ада, тъй като никой не излизаше от тях жив. Единственият въпрос, който не си задаваше, бе дали ще излезе жив от пещерата. Обучението му в Сайерет Ха-Друзим не само наблягаше на позитивното мислене. То го налагаше.