Том Клэнси - Бойни действия

Когато приближиха до мястото на взрива, ги блъсна характерната лютива миризма на нитрит — като от току-що запалена клечка кибрит. Миг по-късно през разнасящия се дим видяха кървава картина. По мраморните стени имаше кръв, а по пода се бяха образували локви. Първият труп, който откриха, принадлежеше на терориста. Краката и ръцете му бяха откъснати. Бикинг се спря и извърна поглед. Худ продължи напред. Докато пълзеше на лакти и си проправяше път през парченца стъкло, се зачуди защо никой не е дошъл да провери каква е тази експлозия. Помисли си дали да не прати колегата навън за помощ, но се отказа. Не искаше да го праща при силите за сигурност, които в суматохата можеха да го застрелят.

Когато стигна до телохранителите, откри, че всички са мъртви. Взривът беше откъснал крайниците и бронираните жилетки на двамата мъже, стояли най-близо до терориста. Другите двама все още бяха с жилетките си, но главите и крайниците им бяха надупчени от петсантиметрови пирони и топчета от лагери — любими средства на атентаторите самоубийци. Худ пълзешком ги заобиколи и се насочи към президента и Азизи. Съветникът бе жив, но в безсъзнание и от дясната страна на гърдите му течеше кръв. Коленичил, американецът внимателно започна да го освобождава от окървавените и разкъсани дрехи. Искаше да види дали няма да може да спре кръвта.

Азизи потръпна и простена.

— Знаех… знаех, че ще се случи.

— Не мърдайте — каза на ухото му американецът. — Ранен сте.

— Президентът… — промълви сириецът.

— Мъртъв е.

Азизи отвори очи.

— Не!

— Съжалявам.

През дразнещата заглъхналост в ушите си чу изстрели. Звучаха така, сякаш идват извън двореца. Дали други терористи не се опитваха да проникнат вътре, или охраната стреляше по бягащи съучастници? С всеки следващ залп стрелбата се засилваше. Худ се страхуваше, че изстрелите всъщност са насочени точно срещу двореца.

Раненият се гърчеше от болка.

— Това не е… — задавено изрече. — Това не е президентът.

Худ продължаваше да сваля подгизналите от кръв парчета от сакото му.

— Какво искате да кажете?

— Това е… двойник — отвърна му той. — За да отвлече… вниманието на враговете.

Когато най-после разбра, американецът се намръщи. „Едно на нула в полза на параноята“ — помисли си. После потупа Азизи по рамото.

— Не се напрягайте. Ще се опитам да спра кръвта и после ще повикам линейка.

— Не! — възпротиви се съветникът. — Те трябва… да дойдат тук.

Худ го погледна.

— Очаквахме ги — безсилно продължи раненият. — Следяхме ги…

— Кого?

— Още… много.

Свали последните останки от ризата на гърдите на ранения мъж и потръпна. Кръв течеше на тласъци от дългите повече от сантиметър рани. Не знаеше какво да направи и само стисна ръката му.

— Защо не ме оставите да повикам лекар? — попита.

— Те трябва… да дойдат.

— Те — повтори американецът. — Смятате, че може да има още терористи, така ли?

— Много — изхриптя Азизи. — Атентаторът… беше кюрд. Изчезнаха… много кюрди. Все още в Дамаск…

Внезапно, но спокойно, почти сякаш със забавено движение, главата на сириеца се отпусна настрани. Дишането му не се долавяше. Миг по-късно той затвори очи. Последва дълга въздишка, след която настъпи тишина.

Худ пусна ръката му и погледна надясно. От дима изпълзя Насър, следван от тримата посланици. Руснакът изглеждаше замаян. Хавлис го държеше за лакътя и го водеше напред. Японският посланик малко неуверено вървеше зад него. Помощниците им, повечето от които изпаднали в посттравматичен стрес, се влачеха няколко крачки назад.

— Боже мили! — възкликна Хавлис. — Президентът…

— Не — прекъсна го Худ. Слухът му започваше да се възстановява. — Двойник. Затова още не са се появили президентските сили за сигурност. Използвали са този човек за примамка.

— Нали ви казах каква е играта на президента — отбеляза посланикът. — Очаквал е да спечели съюзници, като ни остави да загинем, а той остане жив.

— И щеше да го постигне, ако атентаторът не беше изпаднал в паника — отвърна Худ.

— В паника ли? — попита Хавлис. — Какво искате да кажете?

— Разчитал е, че другите телохранители ще гледат напред и няма да го видят. Но не е предвидил, че някой в залата ще забележи статичното електричество, когато е задействал електромагнитния детонатор. — Посочи към останките от атентатора. — Трябва да се е внедрил тук още преди години, за да получи достъп до президента.

— Кой е той?

— Азизи смята… смяташе, че е кюрд — отвърна Худ. — Съгласен съм с него. Тук става нещо, което цели повече от война между Сирия и Турция.