Том Клэнси - Бойни действия

Сиринер се усмихна и взе четирийсет и четири милиметровия пистолет от ръката му.

— Освен това аз продавам тези оръжия на черния пазар в Семдинли. Арам Тунас ми беше добър клиент. Ти изобщо не приличаш на него. И не мислиш като него. Извадих само един патрон, за да не усетиш промяната в тежестта. Трябваше да стреляш повторно.

Фалах се почувства като глупак. Мъжът бе прав. Трябваше да стреля повторно. Сиринер отново го изгледа.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво е ПБ?

— Моля?

Командирът се пресегна надолу и взе радиостанцията му, оставена на пода зад бюрото.

— ПБ. Онези, с които си се опитал да се свържеш.

Израелецът нямаше представа за какво говори кюрдът. Но това нямаше значение. Дори да го кажеше, никой нямаше да му повярва. Затова изобщо не си направи труда да отговаря.

— Няма значение — каза Сиринер и повика друг човек в стаята. Подаде му пистолета. — Изведи този шпионин навън и го екзекутирай. Погрижи се израелците да намерят трупа му. Освен това използвай микробуса, за да съобщиш на американците, че ако направят втори опит да ги освободят, ще последват и труповете на техните хора.

С два пистолета, опрени в тила му, Фалах беше поведен нагоре по стълбите. В Сайерет Ха-Друзим го бяха учили да се справя с пистолет, насочен в гърба. Завърта се по посока на часовниковата стрелка, ако е десняк, и обратно, ако е левак. После от същата страна забива лакът назад на височината на кръста си. Докато се обръща, с другия си лакът избива ръката с пистолета в противоположната посока. После се оказва лице в лице с врага си, насочил срещу него собственото си оръжие.

Хватката действаше дори ако си със завързани ръце. Но само срещу един пистолет. Очевидно Сиринер го знаеше. Докато го извеждаха от пещерата, младият мъж разбра, че има само една възможност. Веднага щом се окажеше навън, трябваше да се опита да „пожъне“ противниците си. Да се хвърли на земята, да протегне назад крак и да замахне с него настрани. Щеше да има достатъчно пространство за действие, макар да знаеше, че навярно няма да е в състояние да повали и двамата мъже, преди един от тях да успее да стреля.

Въпреки че постепенно бе свикнал да живее с мисълта за смъртта, този провал му се струваше ужасен. Ако изобщо съжаляваше за нещо, това беше именно неуспехът на мисията му. А също и фактът, че Сара, неговата любима шофьорка на автобус от Кирят-Шемона, никога няма да разбере какво се е случило с него. Дори когато откриеха трупа му — а те щяха да го открият, израелците правеха и невъзможното, за да си вземат обратно труповете на войници и разузнавачи — нямаше да кажат абсолютно нищо за това. Не можеха да признаят, че са пратили свой човек в Бекаа. Мисълта, че тя може да реши, че просто е напуснал селото и нея, беше непоносима.

Когато го изведоха навън, късното следобедно слънце огря лицето му. Спряха на черния път точно пред пещерата. Пред микробуса на няколко метра от тях стоеше часови. Мъжът държеше пистолет и безизразно ги наблюдаваше.

Фалах благослови Господ и родителите си и се приготви да умре така, както бе живял.

В бой.

Вторник, 14:59

Дамаск, Сирия

Двата джипа се носеха към „Сук ал-Базурийе“. Когато наближиха, Махмуд видя, че от прозорците на югоизточната страна на двореца се издига дим. Той се усмихна. На североизток и югозапад кюрдите вече заемаха позиции по стената и стреляха срещу полицията. Туристи, купувачи и търговци от Стария град бягаха във всички посоки и засилваха хаоса. Десетките кюрди знаеха кои са целите им. Що се отнасяше до полицията, всеки от стотиците тичащи, ходещи или пълзящи хора можеше да е враг.

Махмуд се изправи. Искаше хората му да го видят, да видят колко е горд. След десетилетия на очакване, години на надежда и месеци на планиране свободата най-после беше близо. От радиото в джипа бе научил, че дори днес омразната тайна полиция „Мухабарат“ е спирала заподозрени кюрдски бунтовници и ги е претърсвала за оръжие. Но кюрдите се бяха погрижили за това още преди дни. Някои от оръжията бяха заровени в гробището, други бяха спуснати в реката във водонепромокаеми сандъци. От сутринта бойците на ПКК стояха близо до оръжията си, преструвайки се на оплаквачи или просто излежавайки се край Барада. Но ги бяха взели едва когато взривът даде сигнал за смъртта на тираничния сирийски президент и за началото на нова ера.

Отвсякъде отекваха изстрели. Макар че при започването на атаката Махмуд и неговите агенти трябваше да са точно пред двореца, той не се тревожеше. Хората му се сражаваха храбро и яростно. Вътре верният Акбар не би взривил бомбата, ако не бе сигурен, че ще успее да унищожи поне президента. Той беше турски офицер, кюрд по майка и предан на каузата им. Оставеното в шкафчето му писмо показваше, че по този начин отмъщава за десетилетията на геноцид срещу кюрдите.