Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— А бе тоя човек май си прави майтап с мен! — промърмори смаяно той, докато влизаше в пътническата кабина. Обстановката в нея беше подходяща по-скоро за рокзвезда, отколкото за обикновен командос. Преди време беше летял в първа класа на „Юнайтед“, но в сравнение с това тук луксозният салон на авиокомпанията му се стори обикновена кошара. Вътрешността на самолета беше тапицирана с дебел тъмносин мокет, мебелирана с разкошни кожени кресла, ламперията беше от тиково дърво, а лампите за четене имаха абажури от опушен кристал. До всяко кресло бе поставен отделен телефон, а огромния плосък екран в дъното на кабината предлагаше телевизионни програми на живо, DVD филми и електронна карта, която отбелязваше всички подробности, свързани с височината на полета, локализацията и външната температура на въздуха.

— С вас има още един човек, нали? — обади се глас зад гърба му. — В манифеста са записани двама души…

Джеръми се обърна към пилотската кабина. Командирът на самолета наближаваше петдесетте. На челото му имаше широки авиаторски очила, а косата му беше стоманеносива.

— Навън е, говори по телефона — отвърна Джеръми и стисна ръката му. — Джеръми Уолър.

— Приятно ми е — отвърна онзи, но не си каза името. — Заредени сме догоре, имаме всякакви неща за хапване. Настанявайте се спокойно. До Гандер ще летим около четири часа, после още толкова до Шанън.

— Гандер ли? — вдигна вежди Джеръми. За пръв път чуваше някакво наименование, свързано с маршрута.

— Нюфаундленд — поляни пилотът, после седна на лявото кресло в кабината и се зае с предполетните проверки. — Не можем да изминем цялото разстояние до Шанън без презареждане…

— Къде, къде? — попита Джеръми.

Пилотът вдигна глава да го погледне, на устните му се появи лека усмивка. После отново се зае с проверките си.

Джеръми се обърна с лице към салона и установи, че вътре са се настанили двама пътници. Този до пътеката изглеждаше командос — най-вероятно от „Делта“ или Екип 6 на „Тюлените“. Достатъчно беше човек да се вгледа в прическата и телосложението му, но имаше и още нещо — от него се излъчваше онази особена непринуденост, характерна за хората, които си играят с огъня.

— Крис — представи се той. — А това е Сирад.

Джеръми се обърна към младата жена до прозореца и с мъка се въздържа да не зяпне. Черната й коса беше прибрана на скромна опашка, матовата й кожа сякаш излъчваше собствена светлина, очите й също — като два мощни прожектора. Тя вдигна поглед от лаптопа пред себе си и леко кимна с глава.

— Приятно ми е — промърмори Джеръми, а тя само се усмихна, вероятно твърде заета за официално представяне.

Джеръми ги подмина, пусна сака си на пода и седна в креслото на последния ред. Странно, че Хесус не го беше предупредил за тези двамата. Но всичко около мисията изглеждаше странно. Защо не издадоха предварителна заповед? Защо нямаше инструктаж?

Издърпа някакво мъжко списание, затъкнато в облегалката пред него, след това хвърли още един крадлив поглед към жената. Беше облечена в джинси и пуловер, на ушите й имаше обикновени златни копченца. И в домашен халат не би изглеждала по-добре.

— Съжалявам, че ви забавих — прозвуча гласът на Хесус, който току-що се беше качил и се занимаваше с прибирането на стълбичката и залостването на вратата. Пилотът махна с ръка и усили оборотите на двигателите, а взводният тромаво тръгна към Джеръми.

— Запозна ли се със съседите? — попита той, отпускайки се в креслото отвъд пътеката. Крис се обърна и му подаде ръка. Жената продължаваше да чука по клавиатурата на компютъра си.

— Да — кимна Джеръми, преструвайки се, че чете списанието. — Ти познаваш ли ги?

— При мисии от тоя сорт никой никого не познава — промърмори Хесус. — Не го забравяй… — Моторите промениха тембър, самолетът се разклати и потегли. — От този момент нататък ще се обръщаме един към друг само с малки имена… Ако искат нещо повече, пращай ги при мен…

Преди да приеме тази работа, Едгар Валез никога не беше чувал за сенатор Бийчъм.

Беше се регистрирал като гласоподавател в казармата, но непрекъснатите пътувания му пречеха да се ориентира в политическата обстановка, за да разбере кой за какво се кандидатира и какво предлага. После го арестуваха и интересът му окончателно се стопи. Престъпниците нямат право да гласуват.

— Добро утро, сър — поздрави го портиерът, докато излизаше навън за чаша кафе.

— Да, здрасти — промърмори разсеяно Валез. Вече две години живееше тук, но така и не си направи труда да научи името на човека. Разбира се, през по-голямата част от това време пътуваше, освен това хората от помощния персонал получават заплати, за да осигуряват удобствата на наемателите, а не за да си говорят с тях.