Кристофър Уиткомб - Снайперистът

В портфейла, който извади най-накрая, Джеръми откри 160000 йеменски риала, всички в доста употребявани банкноти. Пластмасовото отделение за снимки съдържаше две фотографии на жена и деца — нечии жена и деца, разбира се. Той самият ги виждаше за пръв път в живота си.

Всички карти и документи отговаряха на снимката и физическите му данни, но датата на раждане, номерът на социалната осигуровка и домашният адрес бяха различни. Изглеждаха доста поизносени, сякаш ги имаше от години.

— Запомни наизуст гадориите, а след това вземи това…

Хесус отново протегна ръка през пътеката и му подаде две малки заоблени хапчета. — По-малкото е амбиен, осигурява минимум четири часа сън. Сигурен съм, че ще ти потрябва.

— А по-голямото? — попита Джеръми, подхвърляйки хапчетата в шепата си.

— Хлорокин — отвърна Хесус. — Служи за профилактика срещу малария.

— Малария ли? — стреснато го погледна Джеръми. — От къде на къде малария?

Хесус се зарови в раницата и след малко измъкна някакъв дискмен със слушалки.

— В Йемен има доста случаи на малария — промърмори той. — Няма смисъл да се рискува…

Джеръми погледа хапчетата известно време, после отвори кутийка „Севън Ъп“ и ги погълна с помощта на няколко едри глътки от пенливата течност.

— О, и още нещо, което трябва да имаш предвид в бъдеще — обади се с усмивка Хесус. — Обикновено гълтам хапчетата чак когато сме над океана… Защото, ако сега ни изтеглят обратно, ще ти се наложи да си отспиваш в някой хангар…

Джеръми сви рамене.

— От какво ще ни изтеглят? — попита той. — Аз дори не зная какво по дяволите ще правим…

Хесус качи краката си на отсрещното кресло.

— Не се грижи за това — промърмори той, докато слагаше диск на Нийл Янг в портативния апарат. После му предложи комплект тапи за уши от мека пяна, които Джеръми разтърка между пръстите си, преди да ги постави. — Най-добре ще е да поспиш, защото Йемен е адски оживено място…

Йемен, повтори си на ум Джеръми и насочи очи към бялата пелена на високите облаци, в които се гмурна самолетът. Втора мисия в рамките на месец — този път в някаква шибана страна от Третия свят, до която се стига само с частен самолет. По всяка вероятност ще си имаме работа с терористи… Да вървят на майната си и Ай Би Ем, и бляскавата корпоративна кариера. Това тук е истината!

Едгар Валез закрачи на юг по Пето авеню, тръгнал да търси адреса, който му бяха съобщили по-рано през деня. Разполагаше с достатъчно време преди окончателното обаждане за мястото на доставката. Денят беше хубав, а точността беше една от причините клиентите му никога да не оспорват размера на хонорарите му. Определяха ли му час за поредната операция, те спокойно можеха да си сверяват часовниците по него.

Траск отиде да вземе шефа си точно според предварителните разчети. В седем нула-нула Мичъл трябваше да се появи на раздаването на автографи за новата си книга в „Барне и Ноубълс“ на Пето авеню. Не обичаше подобни прояви и винаги се оплакваше, но договорите за по 10 милиона долара авторски права винаги вървяха с известен брой трудно променящи се клаузи.

— Какво трябва да зная за цялата работа? — попита Мичъл, докато шофьорът плавно спря на червения светофар, хванал ги на Четиридесет и осма улица.

— Нищо — отвърна успокоително Траск. — В определения час ще поискате да погледнете през прозореца навън, но иначе сте там, за да раздавате автографи…

Пред вратата на книжарницата се извиваше дълга опашка, стигаща почти до светофарите на Четиридесет и осма. Имаше хора, които държаха по две-три копия от новата книга на Мичъл.

— Гледай поне да осигуриш писалките, които харесвам — промърмори Мичъл и посегна за куфарчето си, докато шофьорът спираше пред един от страничните входове. Отпред, ухилени до ушите, се бяха наредили висши служители на „Барнс и Ноубълс“, издокарани в най-новите си дрехи.

— За всичко е помислено, господин Мичъл — успокоително подхвърли Траск. — Нещата са подредени отлично, чака се единствено сигналът ни…

Едгар Валез зави на изток по Четиридесет и осма улица. Крачеше спокойно, тъй като разполагаше с цели петнадесет минути. Спря на червения светофар, стъпи на ръба на бордюра и затвори очи под гальовните слънчеви лъчи. Преброи пресечките, които оставаха до мястото на срещата, после хвърли кос поглед на часовника си, показващ седем без десет. Една красива блондинка стъпи на платното едновременно със смяната на светлините и той тръгна подпре й. В следващата секунда звънна мобилният му телефон и веднага го върна в действителността.