Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Пресвета дево, виж това! — прошепна Джеръми и посочи към останките от два самолета, струпани току до пистата. Сякаш ги бяха зарязали там нарочно, като предупреждение за пътниците, които негодуват срещу услугите на йеменските въздушни диспечери.

До слуха му долетя пронизително грачене и той инстинктивно се обърна към арабина в традиционно бяло облекло оттатък пътеката, който държеше в скута си клетка с опитомен сокол. Птицата неспокойно въртеше зачулената си глава, опитвайки се да разгадае тътена и друсането, които съпътстваха кацането. А Джеръми се запита как това гордо и благородно същество понася гъстите облаци тютюнев дим, които се стелеха в салона. От него не можеше да се видят дори местата в дъното.

— Върви плътно до мен, дръж си езика зад зъбите и се прави на отегчен — промърмори Хесус, докато крачеха към терминала. Летището на Аден нямаше подвижни ръкави за пътниците и по тази причина хората се изсипаха направо на размекнатия от жегата асфалт. Джеръми последва командира си към едноетажната сграда, построена от груби тухли и бетонни блокчета. Сега бяха само двамата, тъй като спътниците им от частния „Гълфстрийм“ бяха останали в Дубай.

— Каква жега, мамка му! — промърмори Джеръми. Това не беше оплакване, а по-скоро безкрайно учудване.

Смесиха се с останалите пътници и бавно се насочиха към терминала. Големите вентилатори на тавана изобщо не раздвижваха спарения въздух. Изпитаха чувството, че влизат в запалена пещ.

Зад счупена масичка се беше настанил митничар. До него стоеше бял мъж с яке за сафари в защитен цвят и каубойски ботуши от змийска кожа. Беше рус, с авиаторски очила на челото.

— Доста бие на очи — промърмори Джеръми.

— Дай паспорта си на Скини и ме последвай! — заповяда през зъби Джеръми, без да проявява интерес към професионалните забележки на колегата си.

Наредиха се на опашка пред гишето за паспортен контрол. Скоро им дойде редът и служителят протегна ръка за документите им.

— Бинес? — обърна се той към Хесус, който беше заел мястото на арабина със сокола.

— Не бинес, баканция — отговори спокойно взводният командир. Притеснен от този диалог, Джеръми се готвеше да се намеси, но беше изпреварен от друг глас.

— „Арсин Ойл“ — обяви непознатият. — Те са с мен. — Говореше арабски с тежък западнотексаски акцент, виеше като уокмен с изтощени батерии. Митничарят протегна ръка за паспорта на Джеръми, прегледа го и кимна с глава.

— Бинес.

Подпечата двата документа и ги върна обратно. Една жена с черно покривало безцеремонно избута Джеръми и зае мястото му пред гишето.

— Оттук, господа — посочи тексасецът и кимна с глава към нещо като килер без прозорци, в пода, на който зееше канал, а отгоре висеше къс гумен маркуч. Импровизираната тоалетна вонеше зверски на човешки екстременти и престояла урина. Джеръми усети как очите му се насълзяват.

— Как беше полетът? — небрежно подхвърли тексасецът, докато сваляше ципа на панталоните си. Облекчи се с доволно пъшкане, после се изплю в дупката.

— Добре — отвърна Хесус, изправяйки се над съседната дупка. — Имаме ли зелена светлина?

— Доколкото съм осведомен, да — кимна онзи, дръпна ципа си и подаде същата ръка на Джеръми: — Казвам се Пауъл, РС в Сана.

Джеръми пое ръката му. От съкращението разбра, че човекът насреща му е резидент по сигурността в американското посолство в Сана. Поне такова беше прикритието му.

Хесус си свърши работата, дръпна се крачка встрани и кимна на Джеръми, за да му покаже, че е негов ред. Но най-новият нощен снайперист под негово подчинение не прояви интерес.

— Нещата наистина са зле, след като не щеш дори да се изпикаеш на мястото, на което си се озовал — ухили се Пауъл. — Добре дошли в Кретенландия.

Хамид живееше добре. Гледката от апартамента му в Горен Ийст Сайд включваше най-малко четири манхатънски сгради, в които държеше контролния пакет. Колекцията му от произведения на изкуството — живопис и скулптура, предизвикваше възхищението и завистта на нюйоркските артистични среди, които я наричаха „най-хубавият частен каталог, създаден за последните петнадесет минути“. Половината отбор на „Ню Йорк Никс“ беше пил шампанско в едно от градските му жилища.

На 41 години финансовият магьосник на „Бордърс Атлантик“ живееше високо горе, в стратосферата на новобогаташите, която май се беше превърнала в новата американска мечта. Способностите му на финансист бяха спечелили милиарди на компанията и известност за самия него. Той имаше всичко — от личен стол на бара в „О’Флаърти“ до портрет в електронната страница на „Уолстрийт Джърнъл“.