Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Но независимо колко завидни бяха материалните му придобивки, те никога нямаше да бъдат прехвърлени на наследници. Портфейлът му изглеждаше повече от внушителен с всичките творби на Бранкузи, френските импресионисти и уникалните екземпляри от „Тифани“ и Хамид получаваше много добра заплата, но беше собственост на Джордън Мичъл.

— Разкажи ми какво знаеш за тази жена.

Беше седнал във фоайето на хотел „Мърсър“, сгушен между огромна ваза с калии и Дитер Планк — лишеният от чувство за хумор великан. Директорът на Отдела за сигурност от 17-ия етаж отпи глътка „Шато льо Пан“, реколта 1982, и одобрително кимна с глава.

— Какво знам за нея? Знам, че е една от най-вълнуващите жени, които съм срещал в живота си — отвърна Хамид. — Запозна ни общ приятел. Това проблем ли е?

— В този случай всичко е проблем — отвърна Дитер. — Чувстваш се удобно в живота, който сме ти предложили, но забравяш, че той може да изчезне всеки миг.

Дитер беше облечен в черно от глава до пети. Костюмът му беше от „Прада“, но въпреки това не му стоеше добре.

— Не ме поучавай, Дитер — погледна го с неприязън Хамид. — Никой никога не е поставял под въпрос моята лоялност!

— Не ни безпокои лоялността ти — поклати глава шефът по сигурността. — Тази жена изскача буквално отникъде и изведнъж отсяда в дома ти. Не можем да открием нищо за нея отпреди 1989 г. Сякаш изобщо не е съществувала.

— Откога започнахте да проверявате жените, с които се срещам?

— Ти спиш с нея, а това е нещо повече от среща. Знаеш, че си имаме указания…

— Майната им на вашите указания! Ако живеех по правилата на „Заешката дупка“, със сигурност не бих постигнал нищо от това, което имам! — неколцина от гостите на хотела се обърнаха и Хамид бързо понижи глас: — Бачкам като роб, изпълнявам си задълженията. Не виждам защо да не се позабавлявам, когато имам време за това!

— Не говорим за невинни забавления, а за потенциална заплаха срещу най-голямото бизнес начинание в историята на компанията. Нима ще го поставиш под заплаха единствено от мерак да изчукаш една мацка повече? Настоявам да преразгледаш приоритетите си, Хамид!

Хамид направи огромно усилие да не избухне.

— Аз съм дал всичко за това начинание! — просъска той. — Всичко, разбираш ли? Но това, което съм изградил с цената на доста жертви, не може да се превърне в някаква жалка премия към чека със заплатата, или още по-жалко повишение. Тук не става въпрос за едно чукане, тук става въпрос за удара на живота ми! — Заби очи в очите на Дитер, думите му се изстреляха като куршуми. — Може би това е точката, в която твоите задачи по корпоративната сигурност се разделят от моето душевно здраве. Затова ти казвам, че ще се срещам, с когото пожелая и когато пожелая!

— Съжалявам да чуя всичко това — промърмори Дитер.

— Познавам играта ти — добави Хамид. — Познавам политическата действителност зад този проект, познавам и онази част със секретната националност на изпълнителите и крайните срокове. И не само ги познавам, но и ги разбирам. Парите обаче нямат нищо общо с новата ми любовница: тя е мрежов администратор в Атланта. Вземи й компютъра и ще бъде толкова опасна за нас, колкото е онзи комедиант ей там… — Хамид кимна към далечната стена, където Джордж Клуни изпробваше широкоекранния си чар пред някаква тайландска келнерка в бара. После погледна часовника си и се обърна към вратата: — Време е да тръгвам. Резервацията ми е за осем нула-нула, а след този час никой няма да ми пази масата…

Дитер го огледа внимателно, опитвайки се да реши с каква порция информация за новата му приятелка да го възнагради. Беше ясно, че въпросната мадама е успяла да завърти главата на финансиста, но никой нямаше право да поставя под съмнение намеренията и верността му към „Бордърс Атлантик“. Този човек беше наистина незаменим.

— Прав си — най-сетне рече той. — Надявам се, че ще ме извиниш за прекалената реакция.

— Нямаш проблем — кимна Хамид, погледна още веднъж часовника си и направи знак да му донесат сметката. — Тя е красива и надарена жена, която има лични амбиции, но във всичко останало е абсолютно безопасна, повярвай ми.

Пътуването до хотел „Аден“ им отне пет минути. Джеръми правеше неистови опити да не се блещи, но никога в живота си не беше виждал нищо подобно. Мизерия докъдето стигат очите, мръсотия, боклуци. Порутени постройки, кози по улиците, дълбоки дупки по настилката, през които Пауъл майсторски прекарваше своя рейндж ровър.