Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Кого ядосахме чак толкова, че да ни изпрати на подобна мисия? — учудено промърмори той. Беше седнал отзад и напразно се опитваше да нагласи часовника си на местно време.

— На север, в Сана, не е чак толкова лошо — обади се посрещачът и натисна клаксона, за да подмине един старец, който носеше само къси гащи, а изсъхналата му кожа висеше на пластове. — След взривяването на самолетоносача „Коул“ Аден върви надолу.

Спирачките изскърцаха и джипът закова на място. Намираха се на някаква оживена пресечка, а пътят им беше препречен от магарешка каручка. Отнякъде се появи тълпа сополиви деца, които започнаха да блъскат с юмруци по стъклата и да просят пари от богатите западняци вътре.

— Средногодишният доход на глава от населението е около осемстотин долара и това ги нарежда сред най-бедните нации в света — подхвърли Пауъл. — Но шибаният им президент притежава личен боинг 747 и това трябва да ви говори нещо…

Кракът му отпусна съединителя, а ръцете му завъртяха волана силно надясно, принуждавайки децата да отскочат встрани.

— Малките дяволчета могат да ти разбият сърцето, стига да им позволиш…

Две по-големички момчета ги изпратиха с камъни. Джипът профуча покрай тях, покривайки ги с облак бял прах.

— А също и главата — добави Джеръми в момента, в който един заоблен камък отскочи от задното стъкло.

Десет минути по-късно Пауъл ги сваля пред хотела и обеща след час да ги вземе за вечеря. Имал работа около визитата на посланичката, която прекарвала на юг всеки уикенд, а той трябвало да уреди формалностите.

Хотел „Аден“ беше осеметажна сграда с европейски вид, разположена в единия край на нещо като площад, в който се вливаше движението от всички части на града. На изток от него започваха хълмистите жилищни квартали, на запад се простираше пристанището. В сравнение с обстановката наоколо, хотелът е доста приятно място, реши Джеръми.

— Добър ден, господа — поздрави ги мъжът зад гишето на администрацията, а после, без никой да го пита, ги засипа с информация от личен характер: оказа се, че е завършил Школата за хотелски мениджмънт в Корнел и е работил в гранд хотел „МГМ“ в Лас Вегас. Любимото му шоу било ревюто на Дейвид Касиди, харесвал също така Зигфрид и Рой, но преди инцидента с тигъра.

Регистрираха се с фалшивите си документи и взеха асансьора за шестия етаж. Кабината спря на мецанина, където се помещаваше ресторантът. Влязоха двама араби в традиционно облекло, потънали в разпален спор. За момент млъкнаха да огледат чужденците, после възобновиха неясния си брътвеж.

— Взеха ни за руснаци — обади се Хесус, след като слязоха на шестия етаж.

— Ти говориш арабски? — учудено го погледна Джеръми. Нямаше никаква представа, че взводният му притежава подобни умения, макар че мнозина агенти на ФБР бяха учили в Института по лингвистика на Министерството на отбраната, който се намираше южно от Сан Франциско.

— Да, научих го, докато бях в армията.

Хесус по принцип не обичаше да говори за службата си в „Делта“, въпреки че в отряда се носеха легенди за нея.

Джеръми последва взводния си командир в една типична хотелска стая, която беше обзаведена съвсем скромно, но поне изглеждаше чиста. Двете двойни легла с издути матраци бяха поставени под прозорците. Подът беше покрит с линолеум, мебелите бяха от изкуствени материали, имитация на дърво. Килимът беше протъркан, на места имаше дупки, през които спокойно можеше да мине охранена полска мишка.

— Хей, я провери това! — извика Джеръми и посочи някакъв предмет, залепен под странен ъгъл на вратата на гардероба. Предметът представляваше стрела, под която беше написана на арабски и английската дума „Мека“.

— Поставена е така, че да им показва накъде да се обърнат, когато се молят — обясни Хесус. — Но това не важи за шибаните убийци на деца, каквито сме ние…

Джеръми мълчаливо посегна към кошницата с плодове на масата и си избра една ябълка, но Хесус я грабна от ръката му.

— Забрави за тези боклуци! — изръмжа той и хвърли ябълката в кошчето до масата. — Не пий водата, не яж нищо, което е измито с нея! — Раницата му тежко се стовари на леглото, а наставленията продължиха: — Не знаеш какво е да лежиш три денонощия в зародишна позиция, да трепериш като куче и да дрискаш ножчета за бръснене, полети с лютив сос „Табаско“… — Настроението му видимо се подобряваше, макар че не можеше да се нарече ведро. — Утре ми трябваш здрав, Уолър. Затова ще ядеш само това, което ям аз. И ако все пак се разболееш, вината ще бъде моя…