Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Джеръми се обърна към раницата си и видя, че жената беше отворила очи. Дори след осем часа във въздуха продължаваше да изглежда красива.

— Пристигнахме ли? — прозя се тя, после изведнъж се обърна и улови погледа на Джеръми.

— Дръж — обърна й гръб той и подхвърли пакетчето с тютюн на колегата си. — И карай по-леко, защото това са всичките ни запаси…

Десет минути по-късно кацнаха. Задграничната операция не можеше да отвлече вниманието му от непознатата. Нещо в тази жена не беше наред. Нещо го смущаваше. Майната му на тютюна, рече си той. И без това е вреден!

Траск се опитваше да демонстрира интерес към подписването на книгите, с което беше зает Мичъл, но вниманието му беше насочено към истинската причина за присъствието им на Пето авеню. Беше сигурен, че организацията е безупречна, но годините в служба на Мичъл го бяха научили да обръща внимание на всеки детайл. Нямаше никакъв смисъл да се излага на рискове. Пристъпи към масата, на която шефът му драскаше автографите си под възхитените погледи на многобройните си почитатели.

— Господин Мичъл, позволете да ви прекъсна за миг, ако обичате — пропя той, подаде му телефона и се обърна да се извини на поредния читател, уверявайки го, че всичко ще приключи за миг. Мичъл стана и се насочи към прозореца, където Траск вече му беше осигурил място с прекрасен изглед към улицата.

— Кой конкретно е той? — попита Мичъл, надничайки през широките прозорци на магазина.

— Не зная, сър. Никога не съм го виждал. — Траск погледна часовника си и добави: — Просто натиснете копчето.

Мичъл направи опит да се усмихне, съзнавайки, че всички в помещението го гледат. Извърна се към прозореца и видя, че десетина пешеходци пресичат на зелен светофар. Успоредно с тях течеше оживеният поток от таксита, камионетки и куриери на велосипеди.

— Сега, сър! — прошепна настоятелно Траск, очевидно притеснен.

Мичъл натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си. Чу две последователни позвънявания, последвани от прещракването на линията. Никакви гласове.

Изведнъж отвън долетя пронизителното скърцане на автомобилни гуми, последвано от нестройния хор на клаксоните. Хората от опашката се обърнаха точно навреме, за да видят как един голям синьо-бял транзитен автобус поднесе надясно, отнесе две таксита и се блъсна в уличния стълб след тях. Униформеният полицай на ъгъла изтича към платното, за да помогне на мъж, който лежеше по гръб, а от ушите и носа му бликаше кръв.

— Добре ли сте? — попита ченгето, докато помагаше на мъжа да се изправи и го питаше дали да извика линейка.

— Не, не… Добре съм — отвърна Едгар Валез. Беше в съзнание, беше жив — значи никаква болница, преди да си е прибрал диамантите! — Какво се случи, мамка му?

— Не зная, сър — отвърна полицаят. — Май никой не ви блъсна, но от вас тече кръв… Сигурен ли сте, че не ви трябва линейка?

Валез се отпусна на треперещите си колене и остана в тази поза докато се опитваше да се освести. Полицаят се наведе и вдигна мобилния му телефон, който започна да звъни. Подаде го на Валез, а след това се обърна към автобуса, чиито разгневени пътници бяха започнали да се изсипват на тротоара.

— Внушително, а? — промърмори Мичъл, докато клиентите на книжарницата продължаваха да протягат вратове към улицата.

— Да, сър — отвърна Траск, после пое телефона от ръката на шефа си и го притисна до ухото си. От мястото си виждаше как ченгето помага на минувача да се изправи и го насочва към тротоара на Пето авеню.

— Ало? — обади се мишената. Беше извадил бялата си носна кърпа и се опитваше да попие кръвта, която течеше от ушите и носа му. — Кой се обажда?

— Твоето бъдеще — отвърна Траск, докато Мичъл крачеше обратно към масата. — Пищенето в ушите ти е само предупреждение. Хонорарът те чака в онова такси, господин Валез. Точно според уговорката. Но ако някога решиш да говориш за политика, имай предвид, че монетата има две страни…

— Никога не съм си падал по политиците — промърмори Валез, без да има представа, че Траск го наблюдава през големия прозорец на магазина. — Просто им нямам доверие.

Йемен изплува от синьо-зелените води на Индийския океан като блестящ мираж. Пустинното слънце прежуряше, без да се съобразява с късния следобеден час. Въздухът над пистата леко трептеше. Залепен за илюминатора, Джеръми гледаше безбрежните пясъци наоколо, сред които складовите постройки и резервоарите за гориво изглеждаха някак дребни и незначителни. На север се простираше градът с неговите къщи от бял камък и изсушена глина, а на противоположната страна се виждаше огромното пристанище, претъпкано с търговски кораби и петролни танкери.