Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Няма проблем, рече си Джеръми. На този етап мислеше единствено за един душ и два часа здрав сън. За него всичко беше съвсем ново приключение, ето защо нямаше нищо против Хесус да играе ролята на туристически гид…

В петък сутринта Бийчъм пристигна в офиса си, където завари трескава дейност и непрекъснат телефонен звън. Същото се беше случило в деня, в който я отстраниха от президентската надпревара.

— По дяволите, госпожо сенатор! — извика административният й асистент. — Президентската надпревара може и да е приключила за нас, но вие все пак трябва да помислите за този офис! — Останалите хора от екипа й само се обърнаха, наострили слух.

— Страхувам се, че снощи се държах като глупачка, Джеймс — призна с въздишка тя. — Трябваше да говоря с теб още преди… — Замълча, наведе глава и мина покрай него на път за кабинета си.

През последните двадесет и четири часа беше получила порицанието на Комисията по етика, Комисията по разузнаването и сигурността й отне пълномощията, лидерът на малцинството в Сената публично я осъди. Но поне не й бяха отнели мястото. Бащите — основатели на държавата се бяха погрижили да впишат в конституцията права от всякакъв вид, като разбира се не бяха забравили и себе си. За да изриташ американски сенатор от топлото му местенце, са необходими сложни процедури и доста време.

— Тази бъркотия само ще се влошава — промърмори Бийчъм на административния си асистент, който я следваше по петите. — Бих те разбрала, ако решиш да си подадеш оставката.

Административните асистенти управляваха Вашингтон, а към най-добрите се отнасяха като към членове на семейството. Самата Елизабет би се чувствала горда, ако можеше да нарече Джеймс свой син.

— Госпожо сенатор, когато ме назначихте, ви казах, че най-голямата ми амбиция е лоялността. Оставам, докато всичко това бъде забравено, независимо кога и на каква цена. — Той вече почти не мислеше за президентската надпревара. — Освен това някои хора започват да ме ядосват!

— И мен, ако това те успокоява — засмя се Бийчъм. После се обърна към прозореца и отправи поглед към Капитолия, символа на най-уважаваната институция в света.

— Знаеш ли, първият ми кабинет беше в задната част на сградата Дирксен, точно под кухнята… — Избърса нещо от окото си. Напоследък често я връхлитаха изблици на сантименталност, умора и сълзи. — Вътре винаги вонеше на пържено. През първите месеци отслабнах с цели пет кила, просто защото ми ставаше лошо от миризмата на храна. Непрекъснато ми се искаше да вляза под душа…

— А я ни виж сега — овладя гласа си тя и бавно огледа просторния, облицован с махагон кабинет. — Знаеш ли какво? Никога, дори за миг, не съм си позволявала да мисля, че съм го получила незаслужено.

Обърна се и седна на стола си. Обикновено бюрото й беше безупречно подредено, но днес бе отрупано с най-различни бумаги. Навсякъде в кабинета се виждаха кашони, претъпкани с документи на Комисията.

— Постоянно повтарях на хората, че единственото нещо, което ме е плашило във Вашингтон, е да не се проваля, да не изневеря на институцията. Непрекъснатите обиколки на избирателния район, безкрайното работно време, глупостите на разни лобисти, неправителствени организации, репортери и републиканци, които бях принудена да търпя — пет пари не давах за всичко това, защото бях изплашена до смърт, че мога да се проваля и да лиша тази прекрасна институция от респекта, който й се полагаше. Не исках да предам вярата. И знаеш ли какво? Никога не го сторих. Нито за миг!

— Вярвам ви — кимна асистентът.

Вратата се открехна и кабинетът се изпълни с обичайния шум на телефони и работеща офис техника.

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожо сенатор — надникна главата на рецепционистката. — Но на телефона е Том Брокау и настоява да разговаря с вас по личен въпрос. Какво да му предам?

— Елизабет, никога не съм ви виждал да отстъпвате — погледна я в очите Джеймс. — Заявихте, че нямате нищо общо с всичко това и че имате желание да се борите. Е, сега му е времето!

— Как, Джеймс? Разбира се, че имам желание да се боря, но пробойните са навсякъде. Съдията няма да предприеме нищо, тъй като се страхува, че действията му ще се изтълкуват като опит за прикриване. Никой от партията няма да ми протегне ръка, защото всички мислят, че съм виновна. Полицията отказва да ме запознае с уликите срещу мен, твърдейки, че това би застрашило шибаната национална сигурност!

Той пристъпи към нея и спря съвсем близо, на малко неподходяща дистанция.