Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Сирад се появи на летище „Тийтърборо“ в Ню Джърси с огромен сак, пълен догоре с покупките, които беше направила в последния момент. Тръгвайки за Ню Йорк, тя беше взела съвсем малко багаж, защото не знаеше, че й предстои екскурзия до Близкия изток по нареждане на Джордън Мичъл. Сега обаче навакса, защото успя да овършее няколко бутика.

— Пилотът е вътре и ви очаква — обади се шофьорът, докато спираше пред един от хангарите на гражданската авиация, където „Бордърс Атлантик“ държеше своите самолети. Сирад му благодари и влезе в хангара. Командирът на самолета седеше на нещо като канапе, приведен над плана на полета.

— Само мен ли чакате? — попита го Сирад. Навън времето беше хубаво и тя изгаряше от нетърпение да излетят.

— Добро утро, госпожице Мално — изправи се пилотът и й протегна ръка: — Аз съм Франк.

Сирад го дари с любезна усмивка, но очите й бяха отправени към друг мъж, който се беше изправил пред редицата от черно-бели фотографии на стената, запечатали стари самолети ДС-3 и Груман Отерс. Човекът изглеждаше малко по-грубо скроен от средностатистическите представители на корпоративна Америка. Лицето му й беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Всичко е готово, можем да се качим на борда, когато пожелаете — рапортува пилотът и посегна към сака й: — Позволете да взема това…

— Аз ще го взема — обади се непознатият и пристъпи към тях. — Ти ще караш самолета. Франк. А аз отговарям за багажа… — Преметна собствения си черен сак през рамо, стисна ръката на Сирад и вдигна сака.

— Здравейте, казвам се Крис Бартолъмю…

— Приятно ми е, Сирад — отвърна тя. Моментално усети, че срещу себе си има опитен играч.

Бартолъмю я огледа с очите на човек, виждал значително по-неприятни гледки. После кимна и тръгна след пилота, който вече крачеше към един блестящ снежнобял „Гълфстрийм“, включен на външно захранване и очевидно готов за полет.

— В Ню Йорк ли работите? — попита Сирад, опитвайки се да надвика свистенето на турбините. Усещаше ясно погледа му, залепен за задника й.

— Да, в отдела по сигурността — отвърна той, настигайки я на крачка от самолета. — Обикновено изпълнявам задачи в чужбина, към които спада логистичната подкрепа на сегашната ви мисия в Дубай.

— О, значи сте от онези в „Заешката дупка“, за които ни е забранено да говорим! — възкликна Сирад.

Той се усмихна и кимна с глава:

— Била ли сте някога в Залива?

— Това ми е първият път — излъга тя и пое първа по стълбичката на частния самолет. Избра си кресло с падаща облегалка, разположено до илюминатора. Бартолъмю пренебрегна всичките единадесет свободни места и се тръсна до нея.

— Надявам се, че нямате нищо против да си правим компания — подхвърли той, а Сирад се усмихна на безочливостта му.

— Нямам — кимна тя и измъкна възглавницата изпод седалката. — Не хъркате, нали?

— Не — усмихна се Бартолъмю. — Ако хърках, момчетата, с които спя по време на път, положително щяха да ми видят сметката!

— Момчетата ли? — театрално изду бузи тя. — А аз хранех такива надежди!

Бартолъмю извади някакво романче и се облегна назад. Изведнъж му стана ясно, че пътуването може да се окаже далеч по-забавно, отколкото си беше представял. Пилотът форсира двигателите и машината бавно започна да рулира към пистата за излитане. Петнадесет минути по-късно един „Гълфстрийм“ с опознавателни знаци на малка фирма за внос-износ със седалище в Антигуа излетя от писта 27 — запад и бързо набра височина.

Сирад гледаше как Ню Джърси се топи в далечината, а душата й развълнувано тръпнеше от предстоящото приключение. Вече изобщо не й пукаше, че е изпратена да изпълнява все още неизвестна задача, за която всички говореха шепнешком, с дълбоко страхопочитание. По всичко личеше, че след три години и половина периферна работа, най-сетне бе дошло време да се включи в голямата игра.

Регионалното летище „Манасас“ се намира на около петдесет километра от Куонтико, до него се стига по второстепенни пътища на северозапад от международното летище „Дълес“. Близостта му до окръг Колумбия и двете му главни летища го прави добра алтернатива за малките карго компании и чартърните услуги. От двете страни на главната писта се точат безупречно поддържани хангари, в които може да се види всичко — от блестящи корпоративни самолети и частни хеликоптери до скромни едномоторни машини, използвани само за спорт.

Хангар №7 официално се водеше даден под наем на фирмата „Портнър Ейвиейшън“ от Бърк, Вирджиния, но всички на летището знаеха, че тя е прикритие на ФБР, а в хангара се спотайват супермодерни машини, между които два „Нощни хищника“ с турбовитлови двигателя „Мицубиши“, оборудвани с модерна електроника за далечно наблюдение.