Кристофър Уиткомб - Снайперистът

БУМ! Презареждане. БУМ! Презареждане.

Джеръми бързо влезе в ритъма на тактическата поява на мишените — от по-близките към по-далечните и по-неясните. Това беше симулация на истинско сражение, в което нещата се развиваха именно по този начин. Инструкторите винаги напомняха, че вниманието на стрелеца трябва да е насочено най-напред към най-близките цели, а след поразяването им да се върви към по-далечните. Възползвай се от всяко предимство, дори когато то се изразява само в дистанцията, казваха те.

Натисна спусъка и видя как пада поредната зелена фигурка. Зареди отново и огледа терена за следващата. БУМ! Презареждане. БУМ! Презареждане. Пушката послушно следваше леките, едва забележими движения на ръцете му. Преценяваше дистанцията с помощта на условни маркери, после натискаше спусъка. Мишените тичаха насам-натам, падаха. Месинговите гилзи блестяха под лъчите на утринното слънце. От дулата на две дузини снайперски карабини излитаха малки облачета дим, последвани от заглушени трясъци.

Очакваше, че всеки откат на приклада ще го връща към събитията в онази пуерториканска кухня, но това не се случи. Съзнанието му беше концентрирано в преценката на обстоятелствата около всеки изстрел, ръцете му механично изпълняваха. Беше се превърнал в надеждна и безупречно функционираща машина за убиване.

— Достатъчно! — екна заповед от високоговорителите над рубежа. — Прекратете стрелбата!

Редицата снайперисти на ООЗ вдигнаха пушките си нагоре и като по команда посегнаха към калъфите, в които държаха специалните книжки за отчитане на резултатите от стрелбата. Те съдържаха данните за всяко упражнение, независимо от условията, при които е било проведено: жега, студ, вятър и влажност на въздуха.

— Готово! — доволно промърмори Лотшпайх и записа отличния си резултат в дневника. — Да кажеш нещо за пакета с брашно?

— Какво например? — с неприязън попита Джеръми, на когото отдавна му бяха дошли до гуша закачките на тази тема.

— Искам да кажа, че ми звучи идиотски и през цялото време ми се щеше да те попитам защо, по дяволите, си замерил онзи тип с брашното?

— То беше първото, което ми попадна — отвърна с усмивка Джеръми. — Мазето беше пълно с бензин, следователно зашеметяващата граната отпадаше. Трябваше да измисля нещо друго за отвличане на вниманието. Можех да избирам между брашното и две-три празни бирени бутилки. Предпочетох брашното…

Лотшпайх му хвърли недоверчив поглед. Явно не разбираше какво го е накарало да избере брашното. После тръсна глава и промърмори:

— Всъщност, какво пък толкова? Нали е свършило работа?

— Внимание! — екна гласът на началника на стрелбището. — Готови за бягащи мишени!

Джеръми отново зареди и залепи буза за приклада. Слънцето пареше гърба му. Огледа набързо пустия полигон, очаквайки мига, в който мишените ще изскочат отнякъде и ще хукнат… Нещо го удари по подметката, но в първия момент той не почувства нищо. Едва на третия път си даде сметка, че някой го подритва изотзад.

— Уолър — обади се зад гърба му гласът на Хесус. Обърна се и видя, че му прави знак да се изправи.

В същия миг мишените изскочиха и хукнаха в различни посоки. БУМ! — гръмна колективният глас на десетина пушки, който моментално направи излишни всякакви опити за диалог. Джеръми се изправи на крака и последва взводния към камионетката му, чийто мотор тихо боботеше.

— Какво има?

— Събирай си боклуците и ги мятай отзад! — заповяда Хесус. Изглеждаше напрегнат. — Остави оръжието и документите си на бюрото, значката също.

— Нещо не е наред? — погледна го въпросително Джеръми. Пуерто Рико беше първото нещо, което изплува в съзнанието му.

— След двадесет минути те искам на паркинга, с комплект за пренощуване — заповяда Хесус и се качи обратно в камионетката. През отворения прозорец долетя напрегнатият глас на Хауард Стърн, който викаше нещо по радиостанцията.

— Защо? Предстои ни мисия? — Пейджърът му не беше излъчил задължителния предупредителен сигнал 888. А и колегите му останаха на стрелковия полигон.

— Хайде, събирай си боклуците! — нервно изкрещя Хесус, надвиквайки поредния залп на полигона. После включи на скорост и добави: — И никакви обаждания у дома! Искам пълна анонимност!

Кракът му натисна газта и камионетката изчезна сред облак прах и ситни камъчета.

Оръжие и документи в бюрото? Агентът на ФБР не се разделя със значката и личното си оръжие дори в тоалетната. Къде, по дяволите, се готвеше да го запрати съдбата?