Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Аз съм добре, Марселъс, но все пак ти благодаря за загрижеността — отговори с усмивка тя. — Ала нека отново ти напомня, че името ми е Елизабет…

Вече няколко дни се опитваше да живее нормално, борейки се с тълпите репортери, които обсаждаха каменната й къща. Роза също се опита да прогони камерите от стълбите, но репортерите моментално я заобиколиха и я засипаха с въпроси. Бил ли е този мъж любовник на сенаторката? Ти познаваш ли го? Има ли други? Колко са? Сенаторката има ли любовници от женски пол? Някога вдигала ли е ръка срещу теб?

Бийчъм продължаваше да шофира сама до местоработата си, въпреки тълпата протестиращи, която всеки ден обграждаше колата й. Повечето бяха от крайната левица и издигаха лозунги срещу войната и в защита на гражданските права. Вечер я посрещаха със скандирания „Спрете опитите за покриване“, подчертавайки убеждението си, че Слейтър е бил убит, за да не разкрие компрометиращата истина, каквато и да е тя. „Стига тайни, стига лъжи! Нека сенатските шпиони най-сетне кажат истината!“.

Кабинетът й в сградата на Сената беше единственото място, където се чувстваше защитена, поне в началото. Бункерът, от който беше водила толкова много битки. С течение на времето той се беше превърнал в спасителен оазис, в крепост, в която можеше да се скрие винаги, когато имаше нужда да възстанови авторитета и достойнството си на американски сенатор. Но с разгарянето на скандала този кабинет постепенно започна да се превръща в мраморна гробница. Сътрудниците й стъпваха на пръсти, несигурни как трябва да реагират. Те не знаеха дали след месец ще имат работа, не бяха сигурни дали приятелите им в Южна Каролина няма да им обърнат гръб. Когато я виждаха да се приближава по коридора, повечето сенатори бързаха да се приберат в кабинетите си, а хората от обслужващия персонал избягваха погледа й. Дори лобистите се пръснаха. Никой не й звънеше по телефона, с изключение на репортерите.

Или почти никой. Личният й телефон звънна в четвъртък рано сутринта, когато колегите й от Демократическата партия вече стягаха багажа си за конгреса в Бостън.

— Ало? — натисна бутона тя. Този номер беше известен само на най-близките й колеги и приятели.

— Съжалявам, че ви безпокоя на работното място — прозвуча непознат женски глас. — Но това е единствената линия, която все още не подслушват. Трябва да поговорим. Можете ли да се срещнете с мен?

Гласът беше млад, с лек среднозападен акцент.

— Кой се обажда? — попита Бийчъм. Вашингтон е град, който се крепи на информаторите, и председателката на Комисията по разузнаването разполагаше с много такива. Но тази жена не беше от тях.

— Познавам човека със зарчето, татуирано на ръката — каза непознатата. — Мисля, че трябва да си поговорим.

— Тате, тате!

Джеръми се събуди в собственото си легло и се претърколи тъкмо навреме, за да избегне двайсет и пет килограмовото тяло на Мади, което се стрелна към него по примера на кеч звездата Скалата. По петите й летеше Кристофър, размахал картонената си бухалка.

— Не можете да ме победите! — изръмжа с дебел глас Джеръми, грабна децата и ги претърколи върху завивките. Заби нос в ребрата им и започна да ги мачка, а те се разпищяха в радостна възбуда.

— Какво ни донесе, тате? — попита Кристофър. Пижамата, изпъстрена с покемони, излъчваше приятна миризма на чисто бельо. Джеръми направи опит да се наслади пълноценно на мига и да забрави вонята на гнили коренища.

— Харесвате ли раковините? — попита той и пусна децата да си поемат дъх. — В Пуерто Рико има много хубави раковини.

— Раковини ли? — сбърчи нос Кристофър. — Какво е това?

— Искам подарък, тате! — отсече Мади.

— Хей, хей! — извика Каролайн, появила се на вратата с две чаши кафе и сутрешния вестник под мишница. Тя вече беше успяла да направи ранния си крос. — Я оставете баща си на мира! Вървете да си измиете зъбите и да се приготвите за училище! Хайде!

Кристофър погледна баща си в очакване на потвърждение. Мама определяше правилата, но татко имаше право да ги нарушава.

— Хайде, върви да си измиеш зъбите — усмихна се той. — Не бой се, ще си получиш подаръка…

Мади изтича към банята, следвана от по-малкото си братче. В спалнята се възцари тишина.

— А сега разказвай — тръсна глава Каролайн, подавайки му чашата с кафе. — Искам да чуя всичко, отначало докрай… Пристъпи към вратата на банята и започна да сваля екипа за бягане. — Вестниците пишат, че има убити терористи.