Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Джордън Мичъл замислено кимна.

— Много интересно — промърмори той. — Значи по ваше мнение тя е изрекла само една неистина, при това още преди да започне теста с детектора на лъжата… — Обърна се да погледне профайлърите на ФБР, които седяха и слушаха съвсем спокойно, очевидно свикнали на подобни анализи. — Моля, кажете какво би накарало тази жена да излъже за нещо толкова просто, каквото е здравият нощен сън?

— Ние не се опитваме да отличим лъжата от истината — отвърна единият от експертите, добре облечена жена на около петдесет и пет години с остри черти и доста натежала фигура, единствен пушач сред присъстващите. — В замяна на това обръщаме внимание на мотивацията. От това, което е регистрирал полиграфът, не личи умишлена манипулация.

Партньорът й кимна в знак на съгласие.

— Най-трудно се хващат лъжите на психопатите, но тази жена не показа нито една от чертите, които обикновено приписваме на въпросното заболяване — например детски травми, предателство, липса на признаци за социално отговорно поведение. Сведенията в досието й сочат точно обратното. Сирад Мално изглежда абсолютно уравновесена. Според нашето заключение тя е точно такава, за каквато се представя.

— Значи и петимата твърдите, че тя говори истината, така ли? — пожела да обобщи Мичъл.

Никой не възрази.

— Както може би знаете, за всеки случай аз наех частни детективи и им възложих да проверят миналото на тази жена. И те откриха, че описаният пред вас живот е тотална фалшификация. На практика всички отговори, които ви предлага, са пълна лъжа…

Разбира се, той би могъл предварително да раздаде на експертите копия от личното й досие, но това щеше да бъде несправедливо спрямо Сирад. Защото тя бе стартирала тази постановка далеч, преди да се подложи на детектора на лъжата и заслужаваше възнаграждение за положените усилия.

Джордън Мичъл се изправи и тръгна към вратата. Беше открил това, което търсеше.

Шелънбай спря на паркинга на ООЗ и двамата втренчиха погледи в групичката на колегите си, заета с преглед на оборудването. Джеръми усети как вълнението му рязко нараства в навечерието на първата му истинска мисия.

Повечето екипи вече товареха оборудването си. Трима щурмоваци от екипа „Голф“ бяха паркирали един лекотоварен „Додж“ до товарната рампа и прехвърляха в каросерията му кислородни бутилки и гумени леководолазни маски. Двамина от екипа „Хотел“ подреждаха катераческото си оборудване на покривите на два шевролета „Събърбън“, специално изпълнение. Снайперистите от „Уиски“ и „Зулу“ зареждаха раниците си с оборудване за оцеляване в тропически условия. Наблизо група техници от помощния персонал съсредоточено товареха тон и половина електронно оборудване в специални сандъци от неръждаема стомана.

За неопитния наблюдател стартовата площадка на ООЗ положително приличаше на зле организиран мъжки пансион, получил неочаквано нареждане да се изнася. Но опитните работници, обслужващи електротелферите и другата техника, работеха спокойно и по предварително установени планове.

— Каква е тревогата? — попита Джеръми, изскочил иззад „укритието“ на снайперистите. Фриц и Джони Лангдън зареждаха раниците си с консервирани равиоли и кутии с бисквити.

— Пуерто Рико — кратко отвърна Фриц. — Опаковай си маскировъчните такъми, тропическото оборудване и всички гадории за нощно виждане. В тринадесет и тридесет отлитаме от „Андрюс“.

Джеръми понечи да поиска повече подробности, но после се отказа. Останалите от екипа вече бяха навън и довършваха оборудването си. В момента той беше един от тях, обикновен боец, който се подготвя за мисия. Ако някой сметнеше за нужно да му предостави повече информация, той без съмнение щеше да го направи.

— Здравейте, свързахте се с телефон 643–9623 — бръмна жизнерадостният глас на Сирад от телефонния секретар. — Оставете послание и аз ще ви се обадя.

Затвори вратата с крак и се насочи към вътрешността на апартамент 29Ф — съвсем обикновено жилище с две спални в Бъкхед — един от престижните квартали в центъра на Атланта. През огромните прозорци свободно нахлуваше слънчева светлина, която щедро заливаше добре обзаведените помещения. Дишаше дълбоко, челото й беше обсипано със ситни капчици пот — едно нормално състояние след 12-километров пробег. Макар че благодарение на бързия си метаболизъм нямаше проблеми с килограмите, Сирад продължаваше да изпълнява програма на доста тежко физическо натоварване.