Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Джеръми изгледа подредилите се в полукръг състезатели и се втренчи в насълзените очи на малката си дъщеря. Не беше очаквал, че точно тя ще трябва да спасява сезона. Понякога между бащата и треньора зейваше дълбока пропаст. Отчаяно му се прииска да изтича и да я вземе в прегръдките си, да я дари с целувка и дай прошепне няколко окуражителни думи. Но за това и дума не можеше да става, тъй като в момента се провеждаше официален мач на Детската лига. И всякакви целувки с играчите бяха забранени.

— Мади, гледай да осъществиш контакт — подхвърли й той, после понечи да изрече обичайните окуражителни слова, но беше прекъснат от един до болка познат звук.

БИП, БИП, БИП…

Беше пейджърът му, дублиран от още някакъв на трибуните.

Мади, която току-що бе поела по тежкия път към позицията на батъра, изведнъж замръзна на място. Джеръми беше обяснил на децата си, че в момента, в който зажужи пейджърът, той веднага трябва да тръгне. При това, без да знае дали ще се върне бързо, или чак след една-две седмици. По всяко друго време Мади би се справила с този проблем, но не и в момент като този.

— Мамка му! — промърмори той, достатъчно високо, за да бъде чут от едно-две деца наблизо. За операторите на ООЗ изписването на три осмици върху екрана на пейджъра беше равносилно на алармен сигнал за пожарникарите. Нямаше време за губене, не можеше да изчака да види как ще хвърли топката слабичката второкласничка.

— Подходящо време, няма що — изръмжа Шелънбай, присъединил се към него на пейката. — Ела, ще те закарам. А Вики ще се прибере у дома с Каролайн…

За пет години служба в ООЗ Дейв Шелънбай беше жертвал доста рождени дни, ваканции и мачове на Детската лига. Връх на всичко беше раждането на последното му дете през 2001, което беше станало по време на една от секретните му мисии в Индонезия.

Джеръми отправи настойчив поглед към жена си, просто за да й покаже, че няма избор. Не биха му изпратили сигнал, ако не се бе случило нещо важно. Тя трябваше да го разбере. След това се обърна и изтича след Шелънбай, който вече беше запалил мотора на мощния си джип.

В момента, в който се готвеше да затръшне вратата, до слуха му долетя остро пропукване. Такъв звук издава стоманената бухалка, когато влиза в съприкосновение с летящата с петдесет километра в час топка. Коженото кълбо се извиси високо над затревеното поле, а публиката избухна в аплодисменти.

— Страхотно! — промърмори с уважение Шелънбай.

Джеръми се усмихна и измъкна специално изработения си пистолет „Ле Байе“, 45-ти калибър, който криеше под свободно пуснатата фланелка на екипа си. Издърпа затвора и провери дали има патрон в цевта. Това си му беше навик.

— Спокойно, мечок — подхвърли загрижено Шелънбай и протегна ръка да усили звука на радиото.

Какво пък чак толкова, понечи да отвърне Джеръми. Това все пак беше първата му бойна тревога. Нямаше нищо лошо в опита му да се настрои на подходяща вълна.

Джордън Мичъл седеше на председателското място на огромната заседателна маса в Бойната зала, преплел пред себе си пръсти с безупречно поддържан маникюр. Трима мъже и две жени го гледаха право в очите от своите предварително определени места. Това бяха израелският анализатор на гласовия стрес, двамата бивши профайлъри от ФБР, експертът по невролингвинистично програмиране и операторът на полиграфа. От теста със Сирад Мално беше изминала почти цяла седмица — един напълно достатъчен срок, да дадат своите заключения.

— Добре, приятели, чакам вашето експертно мнение — разпери ръце Мичъл. — Кажете ми какво означава всичко това…

От израженията им можеше да заключи, че изборът му на мястото за това кратко съвещание е произвел очаквания ефект. Стените на залата бяха облицовани с дъбова ламперия, светлината идваше от огромни кристални полилеи, а редиците остъклени шкафове с редки оръжия привличаха вниманието им далеч по-силно от чудесния слънчев ден навън, зад плътно затворените прозорци.

Тези изражения Мичъл познаваше добре — те се появяваха върху лицата на почти всички, които привикваше в Бойната зала. Той планираше всичко — време, място и съдържание. Това беше формулата, към която се придържаше с почти религиозен фанатизъм. Всичко, което казваше или вършеше Джордън Мичъл, се подчиняваше на хладния разум — от начина, по който усилваше докрай климатика, за да накара гостите си да потръпнат, до планирането на заседанието именно в събота сутринта. Искаше тези хора да почувстват неговата застрашителна сила и безгранична власт. Тук той беше единственият експерт.