Кристофър Уиткомб - Снайперистът

В случай че подобно разнообразие не го задоволяваше, отрядът му предлагаше възможността всеки вторник и четвъртък да потъва дълбоко в гората, където да усъвършенства маскировъчните си умения и точната стрелба на разстояние до хиляда метра. Два-три пъти седмично беше длъжен да тренира леководолазните и алпинистките си умения, да залага взривове и да изпълнява навигационни задачи, да лети с бясна скорост по специалното трасе на пистата, където усвояваха тънкостите на управлението на автомобили със специално предназначение. Списъкът нямаше край, дори и най-запаленият любител на силни усещания би се възхитил от него.

Но това, което най-силно го вдъхновяваше, нямаше нищо общо с оръжията или възбудата от операциите под прикритие. Златната значка на Федералното бюро за разследване в джоба му — олицетворение на най-добрите традиции на американското правораздаване — беше онзи стимул, който му позволяваше да преодолява физическото изтощение и саможертвата в личен план. Беше абсолютно сигурен, че благодарение на особено високия боен дух всеки от 55-те му колеги би рискувал живота си за него, ако това се наложи. Изпитваше чувство на огромна гордост от факта, че в мига, в който президентът на Съединените щати изпита нужда от помощ за освобождаване на заложници или арест на международни терористи, той без всякакво съмнение ще се обърне към Куонтико.

За щастие нещата в личния му живот също се развиваха много добре. Каролайн не само бе успяла да си намери работа, но получи и повишение. Децата харесаха новото си училище, а Хамптън Оукс бързо се превърна в любимо място за живеене — изключително приятен квартал с баскетболни игрища, места за събиране из задните дворове и неизменните джипове, паркирани около къщите. Всички обитатели на квартала работеха за някоя правителствена агенция — единият му съсед беше флотски мичман, отсреща живеете майор от морската пехота, а отзад — агент на Сикрет Сървис. Държавната служба ги свързваше здраво, просто защото бяха подложени на един и същ натиск, на едно и също напрежение.

Но най-важното беше, че трите деца на Джеръми продължаваха да обожават пътя, по който беше поел баща им. По всяка вероятност Мади, Крис и Патрик никога нямаше да обикалят Европа с парите от попечителски фонд на тяхно име, но със сигурност щяха да завършат колеж благодарение на спестяванията му и нямаше да се прибират у дома в почивните дни с единствената задача да хвърлят мръсното си бельо за пране. Те го обичаха с онова ококорено възхищение, с което самият той бе обичал баща си — професионален пожарникар, отдал живота си в служба на хората в малкото планинско градче в Северен Хемпшир. Разбира се, ООЗ нямаше гараж с лъскави червени пожарни коли като онзи, в който работеше баща му, но в замяна на това предлагаше същите възможности за изява на себеотрицанието, волята и героизма. Всеки път, когато Джеръми споменаваше ФБР или ООЗ, децата му изпадаха в състояние на радостна възбуда. За тях тези съкращения бяха особено привлекателни, изпълнени с обещания.

Подобно на всяка друга работа, в ООЗ също имаше почивни дни. По това време на годината те означаваха преди всичко бейзбол. Джеръми винаги беше обичал тази игра, въпреки че надеждите му за професионална кариера се бяха изпарили твърде рано. В замяна на това продължаваше да следи изявите на „Ред Сокс“ с почти религиозен плам, а когато Мади се записа да тренира в Детската лига, той веднага пожела да стане треньор на доброволни начала. В резултат в съботни дни като днешния никога не се говореше за работа. Щом реферът вдигнеше ръка с пронизителния вик „Играй!“, на света оставаха само Джеръми и неговата банда от беззъби хлапета.

— Тате! — екна гласчето на Крис Уолър, заглушавайки за момент глъчката на родители и роднини, събрали се край тъчлинията. — Искам да ми купиш кученце!

Джеръми хвърли един поглед към таблото с резултата, на което пишеше ДОМАКИНИ — 7, ГОСТИ — 8, след което се обърна към своя малък източник на кошмари. Второто му дете беше захвърлило бухалката и се опитваше да предпази лъскавата си нова ръкавица от зъбите на игриво кученце от породата ирландски сетер.

— Каролайн! — викна той и гневно махна с ръка по посока на Крис. — Можеш ли да решиш този проблем?

Каролайн изскочи от трибуните и хукна към сина си, а Джеръми отново насочи вниманието си към позицията на питчъра. Маршъл Болдуин — седемгодишният син на агент на финансовото разузнаване, който също живееше в Хамптън Оукс, извърна очи към скамейката в очакване на сигнала му.