Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Нищо от това не доказва, че аз го познавам — сви рамене Бийчъм. — Искам да кажа, че куп народ разполага с нерегистрирания ми телефонен номер. Един бог знае как се е сдобил с номерата на дрехите ми — може би е от онези, дето се крият и зяпат, знае ли човек… Но всичко това сочи, че полицията трябва да разследва него, а не мен!

Тропна с крак, след което направи опит да се овладее.

— Не е нужно да се защитаваш пред мен, Елизабет — меко промълви Филип. — Просто се опитвам да очертая това, в което те обвинява полицията…

Бийчъм се втренчи в своя адвокат и приятел от двадесет години, в очите й се появи дълбоко недоумение.

— Ако искаш да ти кажа дали познавам този човек, Филип, отговорът ми е не — промълви с усилие тя.

Матюз помълча малко, явно за да подбере най-подходящите изрази, после меко започна:

— Има и нещо друго, Елизабет. Претърсили са компютъра ти, включително личните ти имейли. Моят източник отказа да уточни какво са намерили, но по всяка вероятност е нещо, което ще ни нанесе сериозни вреди. Според тях то навеждало на мотив…

— Мотив за какво? — присви очи Бийчъм.

Филип изпусна въздуха от гърдите си. Очевидно имаше още лоши новини.

— Днес сутринта са открили колата му на летище „Дълес“ — подхвана отново той. — Твоите отпечатъци са били навсякъде по нея. И макар че все още не са открили труп, съдебният лекар вече е готов да свидетелства, че количеството кръв в къщата ти е сигурно доказателство за смъртоносна рана…

— Пресвети боже! — промълви Бийчъм. — Това е истинска лудост! Никога не съм дори… — Съзнанието й изведнъж се изпразни от съдържание. Всичко наоколо сякаш замръзна, после изведнъж потъна в мрак.

Филип пристъпи към нея и взе ръцете й.

— От чувство на деликатност по отношение на моментното ти, хм… състояние, те решиха да се въздържат от публични изявления. Но вестниците скоро ще надушат за какво става въпрос. Тях не можем да ги спрем…

— Всъщност, за какво става въпрос? — дрезгаво попита Бийчъм.

— Те са на мнение, че ти и Слейтър сте били любовници, Елизабет — кротко отвърна адвокатът. — Заради президентската кампания ти си поискала да скъсате, но той е заплашил, че ще разкрие връзката ви. Предполагат, че жестоко сте се скарали и сте стигнали до саморазправа… — Филип тежко се отпусна до старата си клиентка и близка приятелка: — Случаят вече е изпратен в съда, с молба да бъде разгледан от разширен съдебен състав…

Бийчъм избухна в плач, а той само я прегърна през раменете.

— Съжалявам, скъпа — прошепна. — Но имат намерение да те обвинят в предумишлено убийство.

След като завърши курса по снайперизъм, Джеръми се върна в ООЗ с чувството, че е умрял и се е възнесъл на небето. Макар че подготовката и обучението продължаваха да бъдат неразделна част от работата му, той вече не беше курсант, а оператор — изцяло пълноправен член на екипа. Мъжете, които седяха в онази зала и гледаха как удря камбаната, днес вече се закачаха и шегуваха с него, приемайки го като равен. А в отношението им се усещаше искрено уважение.

Промяната беше огромна. Изпитанията в ШНО и снайперистката школа бяха закалили тялото му, превръщайки го в истински атлет. Умът му функционираше като часовник и разиграваше с лекота възможните сценарии, светкавично преценявайки различните възможности и вероятните решения, които беше в състояние да вземе за частица от секундата. Придвижваше се със самоувереността на добре трениран атлет — здрава и надеждна като бронежилетката, която обличаше преди поредната изява в „Периметъра на смъртта“. Чувстваше се способен да постигне всичко.

И това му харесваше. Докато приятелите му от колежа започваха деня си с преглед на пазарните дялове и курсовете на акциите, Джеръми и колегите му от екипа се събираха в Тренировъчния център за огнестрелни оръжия за кратка настройка на стрелковите си умения, тренировка с различните видове огнестрелни оръжия или РББР — ръкопашния бой от близко разстояние, който лежи в основата на всички щурмови действия, свързани с освобождаването на заложници. И макар че никога нямаше да получи ъглов кабинет и лична секретарка, той определено предпочиташе работното място в търбуха на някой от щурмовите хеликоптери „Бел 412“, увиснал на тридесет метра над земята. В ООЗ нямаше делово партньорство, не се предвиждаха повишения на базата на трудов стаж. Но всички мечтаеха някой ден да станат командири на екип, Джеръми също. Той беше уверен, че рано или късно ще получи този шанс. Междувременно обаче получаваха други бонуси — като например вълнението, свързано с „бързото въже“, или спускането от въздуха в база на терористите; или пък „преследването на огненото кълбо“ — специфичен начин за проникване в укреплението на терористите под прикритието на специален огнен заряд.