Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Вик на разочарование от трибуните показа, че Каролайн не беше стигнала навреме до Крис. За щастие никой не му обърна внимание. „Марлините“ на Джеръми изоставаха с една точка и очите на всички бяха заковани върху доста мършавата дясна ръка на неговия питчър номер едно.

— Две аут! — извика той на играчите, след което докосна периферията на шапката, попипа брадичката и избърса пръсти в предната част на фланелката си.

— На първа!

Високият метър и десет и тежък трийсет и пет кила Маршъл Болдуин не излъчваше кой знае каква заплаха. Синята му фланелка висеше като на закачалка. При всеки размах шапката му опасно се смъкваше над очите, а предметът в дясната му ръка приличаше по-скоро на волейболна топка, отколкото на бейзболна. Но за посрещачите на противниковия отбор този миниатюрен хвърляч очевидно изглеждаше като самия Сатана. Защото въпреки окаяния си вид, той притежаваше разрушително оръжие, за което повечето участници в Детската лига на Станфорд можеха само да мечтаят — силно фалцираното хвърляне.

— Хайде, Маршъл, изяж го! — извика Джеръми, напразно опитвайки се да постави под контрол натрупаната в ООЗ агресивност. В моменти на стрес той неволно минаваше на снайперистки жаргон, независимо от усилията си да не го прави.

Посрещачът на гостуващия отбор направи няколко пробни размаха, после шумно удари ръкавиците си една в друга. Четиридесет чифта очи, принадлежащи на отбора домакин, напрегнато се заковаха в кръга на питчъра. Маршъл леко кимна с глава на хващача си, опипа с пръсти едрите шевове на топката и се изви назад, готов да хвърли. Трибуните утихнаха.

Топката излетя, направи плавен завой надясно, след което се стрелна през зоната за удар и меко шляпна в протегнатата ръкавица на хващача. Джеръми скочи на крака още преди съдията да обяви удар номер три. Винаги изпитваше удоволствие при този звук, който не приличаше на нищо друго. Родителите нададоха радостни викове, които погълнаха яростните протести на Кристофър, принуден от майка си да остави кученцето на мира.

— Добре, а сега слушайте внимателно — извика Джеръми на момчетата от отбора, струпали се около него. — Предстои ни последен опит, с който ще спечелим. Фасулска работа, нали?

— Абсолютно! — ревнаха в един глас хлапетата. Ричи Маккули вече беше нахлупил каската си и сваляше калъфа на бухалката си. Въпреки че бяха едва във втори и трети клас, тези деца разбираха прекрасно за какво става въпрос. Искаха да завършат с перфектния резултат от 7:0.

Ричи пое щита в момента, в който привърженик на противниковия отбор подигравателно изкрещя:

— Посрещачът е мадама!

Джеръми кипна. Има моменти, в които децата трябва да са разделени от родителите си. Но Ричи Маккули дори не трепна. Втренчил заплашителен поглед в питчъра — точно по начина, по който го беше учил треньорът, той се подготви за удар.

— Първа топка — обяви реферът веднага след това. Нямаше проблем, тъй като топката попадна точно в ръба на щита.

Следващата прелетя високо над главата на Ричи, третата той посрещна с несполучлив удар, а четвъртата беше спорна. Съдията би могъл да я отсъди в двете посоки, но в крайна сметка я отчете като удар, главно поради ограниченото време.

— Сега не бързай — обади се Джеръми. — Изчакай най-подходящия момент.

После докосна върха на носа си, потупа се по корема и тръсна глава, излъчвайки универсалните треньорски сигнали. Ричи е бърз, а този питчър изглеждаше уморен.

Трибуните утихнаха за засилването, после топката литна по посока на щита. ТРЯС! Ричи или беше пропуснал универсалните треньорски сигнали, или беше решил да действа на своя глава. Ударът му дойде малко къс и топката с подскачане се насочи към едно дебело момиче със скоби на зъбите, което я грабна и я препрати към първи пост.

Рейчъл Бумгартнър докосна следващия питчър за дубъл. Били Шелънбай — синът на Дейв, предприе къс, но напрегнат спринт, благодарение на който се установи на първи пост, а Рейчъл спря на трети. Брайън Гладман нанесе удар, без да отлепя бухалката от рамото си. В резултат „Марлините“ останаха на една точка от загубата, с батъри на всички постове. Едно попадение в базата би довело до равен резултат, а дубъл щеше да означава победа.

Но когато се обърна към редицата на своите батъри, той почти се задави. Батър номер девет се оказа сравнително ниското седемгодишно момиченце на име Мади Уолър. Преди време тя обяви, че обича бейзбола, но след това откри, че проследяването на бързите удари е нещо изключително противно — почти колкото посещението при зъболекар. Макар да беше дъщеря на треньора, Мади не притежаваше неговата състезателна натура.