Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Това, което се случи днес, е безотговорно! — обяви адвокатът. — Би трябвало да се обадят първо на мен, за да мога да те придружа. Вече звъних на началника на полицията и настоях да накаже всички полицейски служители, участвали в разпита.

— За какво ще ги наказва? — вдигна вежди Бийчъм. — За това, че си вършат работата?

— За разпит на член на американския Сенат без присъствието на адвокат. Те прекрасно са знаели, че имаш такъв. В тази държава има конституция и тя трябва да се спазва!

— Знам, че има конституция — промърмори Бийчъм, върна се на мястото си и разтърка чело със силно загорилата си ръка. Макар да беше загубила съпруга си преди доста години, тя продължаваше да носи венчална халка. — Ти каза, че тоя тип ще се окаже някой бездомен скитник или уличен бандит, по всяка вероятност и наркоман. Каза да не се безпокоя, защото всичко ще премине…

Гневът започна да я напуска. Ветеран в политиката, тази жена беше достатъчно рационална, за да знае как се изпуска парата.

— Не казах точно това, Елизабет — предпазливо отвърна адвокатът. — Но през изминалата седмица ти беше силно стресирана и… — Матюз се усети и млъкна, решил да й спести поредната назидателна тирада. — Преживя много, скъпа… А на всичкото отгоре изобщо не разбрахме какво се е случило през онази нощ… Поне аз не разбрах.

— Аз също, Филип, вече ти казах това!

— Вярвам ти — кимна с въздишка Матюз. — И ти съчувствам за всичко, което си преживяла. Но нещата се промениха и като твой адвокат аз съм длъжен да бъда откровен…

Взе ръката й между дланите си и тихо продължи:

— Полицията твърди, че този Слейтър, когото вероятно си гръмнала, е служител в Белия дом. При това не от обслужващия персонал, а юрист в Съвета за национална сигурност, назначен лично от президента. Работил е с членовете на твоята комисия и по тази причина би трябвало да го познаваш…

— От къде на къде, по дяволите?! — кресна тя. — Дори и да съм го срещала в съвета, онази вечер просто не съм го познала, най-вероятно, защото ме нападна в гръб. Освен това, кой казва, че съм стреляла по него?

— Ами пистолетът беше твой, Елизабет — отвърна с въздишка Матюз. — Зная какво си казала пред полицията, но тя е открила доказателства за противното. Върху оръжието има само твои отпечатъци, няма доказателства за проникване с взлом, а балистичната експертиза открива следи от барут по умивалника, до който си паднала… — Сега беше негов ред да стане и да започне да крачи напред-назад. — ДНК анализът на кръвта в къщата доказва, че тя е на Слейтър — значи трябва да е бил там.

Бийчъм поклати глава, опитвайки се да открие смисъла на всичко това. Съветът за национална сигурност работи с куп юристи, по принцип всяко вашингтонско учреждение гъмжи от тях. Ако трябваше да запомни имената и физиономиите на всички, със сигурност нямаше да й остане време за нищо друго!

— Има и още нещо — промърмори Матюз и й подаде лист хартия. — Спомняш ли си кога го подписа?

Бийчъм вдигна хартията пред очите си. Оказа се някакъв формуляр. Видя печата на ФБР, прочете заглавието „Съгласие за обиск“, под което имаше номер на документа — ФД-26. Подписът й се мъдреше на обозначеното място в дъното, изписан с едри, почти двусантиметрови букви.

— Вероятно са ти го пробутали, преди да пристигна, защото — повярвай ми — никога не бих ти позволил да се доближиш до подобно нещо!

— Да, спомням си — кимна тя, изчитайки текста на документа. — Но защо да им откажа да претърсят къщата ми? Нямам какво да крия. Този човек нахлу с взлом и ме нападна. Защо да не сътруднича на хората, които се опитваха да го заловят?

— Не поставям под съмнение поводите да го направиш, Елизабет — отново въздъхна Матюз. — Само искам да ти кажа, че по време на претърсването са открили неща, които определено ще ни създадат проблеми.

— Проблеми ли? Какви?

— Ами ей такива… — Адвокатът извади подробен списък на предметите, които са били изнесени от къщата: портфейл, открит в кофата за боклук отпред, мъжка обувка номер 43, миникомпютър „Палм Пайлът“, съдържащ персонална информация за сенатора, включително нерегистрирания й телефонен номер, дата на раждане и размери на дрехите, които носи.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се в него тя. — Че всички тези неща са негови?! Защо тогава им отне толкова дълго време да го открият?

— Защото се оказа, че този Слейтър е вманиачен любител археолог и уж заминал на поредната си експедиция в Турция. Никой не е докладвал за изчезването му, докато не се върнал в уговорения ден и родителите му започнали да се тревожат… Но по всяка вероятност ще се окаже, че изобщо не е заминавал.