Кристофър Уиткомб - Снайперистът

Остана изненадана от силата на емоциите, които я завладяха. До този момент се беше възприемала като дръзка душа, притежаваща достатъчно воля за оцеляване, за да се съвземе след внезапната загуба на баща си, две последователни помятания, дори и ненавременната смърт на съпруга си, отнесен от рака… Беше издържала на какви ли не политически атаки, тежки изборни удари, поне една дузина шумни идеологически поражения в пленарната зала. Но нищо не й се беше отразило толкова тежко, колкото този инцидент.

Предварителният доклад на областната полиция беше готов седемдесет и два часа след нападението. Заключението бе „неправилно проникване и телесна повреда“. Престъплението бе включено в дългия списък на жилищни кражби, прераснали в нещо по-сериозно. Никой не изглеждаше особено разтревожен от факта, че полицията не откри труп. Бързата проверка в местните болници не даде резултат — никъде не бяха приели пациент с огнестрелни рани или тайнствени наранявания от друг характер. Никакви постъпили на лечение без документи, никакви улики. Нападението беше сериозно, извършено срещу известна публична личност. Но Бийчъм нямаше сериозни наранявания, от къщата й нищо не липсваше. При това в град, който беше на едно от челните места по престъпления в страната. Вашингтон е пълен с откачени, бандити и рецидивисти, върху които можеше да се хвърли вината. По всяка вероятност някой от тях се бе промъкнал в къщата през забравен отворен прозорец, възхищавал се е известно време на богатото обзавеждане, а после с ужас е разбрал, че господарката на дома е не само боец с висок дух, но и добре въоръжена.

— Страхотно добър изстрел за една възрастна дама, ако питате мен — призна детективът, на когото беше поверено разследването. — Кметът би трябвало да я награди с орден за храброст…

За по-малко от секунда областната прокуратура обмисли и отхвърли варианта да повдигне обвинение за незаконно притежание на оръжие. Пистолетът на Бийчъм наистина се оказа нерегистриран, но тя беше петдесет и пет годишна жена, използвала го за защита срещу опасно нападение в собствения си дом. И което беше по-важно — тя бе стар и уважаван член на американския Сенат и един от основните кандидати на Демократическата партия в надпреварата за номинация за наближаващите президентски избори. Никой нямаше интерес да изправи такава жена пред съдебните заседатели.

Реакцията на официален Вашингтон беше напълно в рамките на очакванията. Президентът си направи труда да пропътува разстоянието между Белия дом и Капитолийския хълм, където изрази съчувствието си в 60-секундно обръщение и успя да се снима с евентуалната си противничка в надпреварата. Пленарната зала прие единодушна резолюция, заклеймяваща насилието в градовете, и призова за обновление и съживяване на програмите за квартална самоохрана. Разни правителствени, профсъюзни и неправителствени организации изразиха своето възхищение и подкрепа за сенатор Бийчъм. Същото направиха както членовете на Националния център за защита правата на жените, така и Съветът за домашно насилие към централата на профсъюза, пред който трябваше да говори Бийчъм в онази паметна вечер. Дори Марселъс Парсънс бе цитиран от „Пост“, наричайки действията й „смели и решителни“…

Разбира се, всичко това беше част от играта. Докато Бийчъм привличаше безброй часове на позитивно и абсолютно безплатно медийно внимание — като на практика фокусираше всички дискусии върху важността на нападението срещу нея и съответното й възстановяване, републиканците и нейният съперник за номинацията от Демократическата партия Дейвид Венабъл проклинаха зад гърба й и зеленееха от яд заради обилната и напълно добронамерена реклама, на която се радваше. Инцидентът й изгради изключително позитивен имидж — всеки искаше да бъде като нея, готов да се бори, за да оцелее. Случайният епизод разби на пух и прах надеждите на нейните противници, че избирателите ще се разколебаят от факта, че кандидатката принадлежи към нежния пол и като такава не е подходяща за главнокомандващ въоръжените сили. Нима някой можеше да се усъмни в способностите й да води успешна борба с тероризма, след като със собствените си ръце беше гръмнала крадеца, проникнал в къщата й? При това не с какво да е оръжие, а с тежък и солиден колт 45-ти калибър, който десетилетия наред бе едно от най-предпочитаните лични оръжия в американската армия. Е, имаше и циници, които подхвърляха, че нещата са се наредили прекалено перфектно, но Вашингтон никога не е бил чужд на цинизма.