Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Добре, доведи я — разпореди се той. — Искам да видя колко добре лъже тази жена…

Сирад Мално пристигна в Ню Йорк в четвъртък. Изобщо не я впечатляваше, че североизточната част на страната в продължение на цяла седмица се беше гърчила под безмилостната жега, разпростряла се от Бъфало до Монтаук. Детството й беше преминало в Нови Орлеан и това означаваше, че е привикнала на всичко — от задушливите аромати, витаещи над Градинската зона, до соса на всекидневната си джамбалая…

Този ден жегата най-малко я тревожеше. За три години работа в „Бордърс Атлантик“ Сирад нито веднъж не беше влизала в прочутия „Албъмарл билдинг“. На практика тя изобщо не бе идвала в Ню Йорк. След тримесечни курсове по мениджмънт в Сан Франциско беше изкарала едногодишен стаж в Мемфис и Далас, а после най-накрая се установи в Атланта. Работата й беше свързана с много пътувания — само за няколко месеца обиколи седем държави на три континента. Но колкото и странно да звучеше, служебните й задължения нито веднъж не я бяха отвели в Голямата ябълка.

Не че не беше чувала най-различни истории. Всички служители на „Бордърс Атлантик“ знаеха за избухливия нрав и неизпълнимите изисквания на Джордън Мичъл. И го кръстиха дьо Сад, въпреки че списание „Тайм“ го обяви за „най-добрия президент на фирма в Америка“. Сирад беше щастлива, че през всичките тези години не й се беше случвало да попадне под въздействието на отровата му, но по всичко личеше, че всяко хубаво нещо си има край. Защото я бяха привикали.

— Добро утро, госпожице Мално — поздрави я безупречно облеченият рецепционист на 27-ия етаж, чието бюро се намираше на крачка от асансьорите. Ръката му махна по посока на елегантно обзаведената зона за изчакване. Будистки скамейки от тиково дърво бяха разположени симетрично около четириметровия стъклен водопад с оригинална конструкция. Умело монтираното осветление придаваше на залата особена, почти хипнотична атмосфера.

— Позволих си да ви приготвя чай с мляко и кафява захар — добави рецепционистът и посочи с ръка към ръчно изработената чаша, поставена редом с последния брой на списание „Авиейшън уикли“.

Впечатляващо, помисли си Сирад. Не беше особено трудно да се потърси информация за предпочитаната й сутрешна напитка, но как бяха разбрали, че е издържала изпитите за любител пилот?

Погледна часовника си и кимна с глава: точно осем!

— Добро утро.

Зад гърба й се появи фина жена с безупречни обноски, която й протегна ръка.

— Името ми е Грета — представи се с кукленско гласче тя. — Добре дошли в корпоративната централа. Доколкото съм осведомена, това е първото ви посещение в Ню Йорк…

— Да — кимна Сирад. — Благодаря за прекрасното настаняване.

Стаята й в хотел „Мърсър“ не беше голяма, но наистина беше хубава.

— О, няма защо — скромно отвърна асистентката. — Вече ви очакват. Оттук, ако обичате…

Очите на Сирад нямаше как да не обърнат внимание на начина, по който костюмчето „Шанел“ на Грета се беше изпънало по високия й стегнат задник — просто защото в продължение на няколко минути беше принудена да крачи след нея в истински лабиринт от коридори. Спряха пред врата без табелка, която странно приличаше на вратата, през която се влизаше във фалшивия кабинет на доктор Ернандес. Грета я отвори и се дръпна встрани. Сирад бавно пристъпи в просторен кабинет с дървена ламперия по стените, от чиито прозорци се разкриваше панорамна гледка към центъра на Манхатън. Всички мебели бяха изнесени, обзавеждането се състоеше от два прости стола и ниска дървена масичка. Едър мъж с плешива глава и необичайно космати ръце се въртеше около някакъв уред, който Сирад моментално позна — полиграф. Той вдигна глава и някак разсеяно посочи стола срещу себе си.

— Седнете, госпожице Мално — каза мъжът. — Веднага започваме…

Сенатор Бийчъм седеше в капитолийския кабинет, който й беше определен като председател на комисия, и разсеяно гледаше към една друга панорама — тази на „Федерал Мол“, простиращ се под прозорците й. В повечето случаи гледката беше напълно достатъчна, за да я подтикне към действие — да се гмурне надолу с главата в различни изслушвания, обеди, телефонни разговори, кампанийни изяви, оценки на фокусни групи, стратегически заседания и уроци по риторика, но днес, все едно че виждаше отдавна позната рисунка. Нищо не изглеждаше истинско. Седмицата след нападението се проточи като особена утринна роса, която отказва да се изпари.