Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Според мен сме готови, господин Мичъл — обяви тя, приближавайки се през грижливо подстриганата трева на поляната. — Тази светлина няма да се задържи много дълго… — Очевидно властна по природа, тази жена беше и достатъчно известна, за да не се церемони с асистентите си. Раздаде серия от заповеди, после тикна светломера си под носа на Мичъл. — Първо два кадъра с Полароид! — излая тя. — Дайте ми лайката със специалния фонов филм!

Мичъл не й обърна внимание и се наведе над поредния снимков материал, който чакаше одобрението му. Деца в спортни екипи, усмивки от ваната, първият учебен ден. Пръстът му се плъзна по гладките лица, леко матирани от фотохартията. Какво ли е усещането да имаш свой син, запита се той. Не фалшива фотография за албума, а жив човек, на когото след време да прехвърли делото на живота си…

Прелисти страниците на албума. Сякаш бяха част от някакъв странен роман, в който образите на героите се градят без думи. Резюмета. Среден успех. Резултати от изпита за служба зад граница. С течение на времето беше изчел стотици досиета, но сега изпита странно привличане към солидното и спокойно излъчване на хора от средната класа, лъхащо от досие №7. То беше различно от молбите за работа на кандидатите, издирени от фирмите за човешки ресурси. Снимките бяха запечатали реални моменти от живота, същото важеше за психологическите оценки и поведенческите профили. В света на Мичъл — една тотално лишена от човешка интимност корпоративна костница, това представляваше почти духовно изживяване.

Привърши прегледа и остави досието на масичката до себе си. После се пресегна и взе досие №3 — Сирад Аме Мално. За разлика от повечето кандидати, тази жена вече работеше в „Бордърс Атлантик“, заемайки средна мениджърска позиция във филиала за електронни технологии на фирмата в Атланта.

— Какво ще кажеш за тази Мално? — вдигна глава той. — Тя французойка ли е?

— Ливанка — отвърна Траск. — Осиновена от френско семейство, когато е била на дванайсет. Израснала е в Луизиана…

— Проучили ли сме я?

— В най-общи линии. Постъпила е във фирмата веднага след гимназията, трябва да е чиста…

— Тридесет и една годишна. Солидно образование. Неомъжена. Какви са й недостатъците?

Стигнала до поста младши вицепрезидент, жената се беше доказала в компания, която хруска за закуска купища отличници от престижни университети. Личното й досие преливаше от отлични оценки на работата, награди и препоръки за допълнително премиране.

— Няма такива — отсече Траск. — Точно по тази причина привлече вниманието ни.

— По местата, по местата! — пропя асистент-режисьорът с женското боди. Мичъл вдигна глава да го погледне, искрено учуден на факта, че човек може да изпада в толкова дълбока паника заради елементарни неща.

— Кадър с дядото, ако обичате! — почти комично подсвирна стресираният мъж. — С дядото, казах! Няма ли кой да доведе малко внучета, за бога?!

От близката палатка изскочиха осем деца на възраст между три и дванадесет, които шумно коленичиха около стола на Мичъл. Бяха облечени в бели ленени панталонки и блейзъри от син кашмир, на главите им имаше козирки срещу слънцето, изработени от истинска камбоджанска коприна. Косите им изглеждаха намазани с гел и небрежно сресани, сякаш току-що бяха се върнали на брега след кратка следобедна разходка с катамаран.

— Да — промърмори Мичъл и кимна с глава. Децата се струпаха около него, без да ги е грижа за намеренията му. — Ами деца… Такива, каквито трябва да бъдат…

Художничката — фотограф се втурна да ги размества и подрежда, а бъбренето й внесе някаква странна, но не неприятна семейна нотка в цялата сцена. Фалшивата съпруга на Мичъл търпеливо чакаше реда си, заобиколена от фалшивите му родители, трите му деца и фалшивите им съпруги.

— Ще започнем с една-две полароидни снимки, господин Мичъл — обяви фотографката и зае позиция зад скъпата камера на триножника, заредена, насочена и фокусирана от асистентите й. — Брадичките надолу, очите нагоре, моля! — изкомандва тя. — Усмивки, искам да се виждат зъбите. Това е къщата на дядо ви, богати и разглезени копеленца! Затова искам усмивки!

Децата се стегнаха и предложиха човешка топлина. Осветителите се стегнаха и добавиха подходяща светлина, размествайки отражателните си екрани така, че да получат най-подходящия цвят. Лицето на Мичъл светна в топлата усмивка на добрия дядо.

— Задръжте така! — обяви фотографката, след което в бърза последователност блеснаха светкавици. Мичъл я изчака да се отдръпне, после взе досието на Мално и се извърна към помощника си.