Кристофър Уиткомб - Снайперистът

— Имат ли деца?

Беше седнал на сгъваем стол на ливадата пред масивната си каменна вила в Саут Егремънт, Масачузетс. Последните облаци на кратката лятна буря бързо чезнеха зад връх Грейлок, чистото синьо небе сякаш се отвори да приеме яркото слънце. Началникът на личния му кабинет Траск наля минерална вода „Пелегрино“ във високия, ръчно шлифован кристален бокал, а след това му подаде папка от дебела кафява хартия.

— Три — отвърна той. — Две момчета и едно момиче. Мичъл разтвори папката и присви очите си зад слънчевите очила над дебелия набор документи. От седемнадесетия етаж му бяха изпратили половин дузина лични досиета, всяко от които предлагаше подробно описание на жива брънка от веригата на проекта „Куантис“.

— Много добре, господа! А сега заемете позиция. Този джентълмен не разполага с цял ден за вас!

Вторият по богатство гражданин на Съединените щати поклати глава и се усмихна на странната обстановка, оформила се наоколо: палатки, осветителна техника, подвижни гримьорни и микробуси с храна и напитки бяха задръстили иначе идиличната му градина, превръщайки я в снимачна площадка. Навсякъде се щураха помощник-продуценти, асистент-режисьори, осветители, стилисти и актьори, заети с непосилната задача да вкарат една изискваща минимум осем часа дейност в рамките на двата часа, отпуснати им от Мичъл.

— Заемете местата си, заемете местата си! — викаше някакъв кльощав асистент-режисьор, без да се обръща конкретно към никого. Беше облечен в къси панталони от червено грубо платно и обсипано с изкуствени брилянти боди.

Мичъл никога не би допуснал подобно нашествие в любимата си бъркширска вила, особено пък в работен ден. Но много от перспективните клиенти му задаваха въпроса защо в кабинета му липсват семейните фотографии и той най-накрая се принуди да изработи известно количество такива. Траск се беше свързал с някаква театрална агенция в Ню Йорк, която с лекота събра хората, които бяха необходими — деца, роднини, родители — една фалшива рода, която щеше да бъде подредена и описана точно според изискванията на Мичъл. Достоверност щеше да й придаде най-известният фотограф на „Венити Феър“, приел задачата като лична услуга. Мичъл беше направил съответните размествания в програмата си и беше долетял специално за следобедните снимки.

— Ами съпругата му? — попита той, опитвайки се да не обръща внимание на хаоса. Отвори досие №7 и измъкнаха отвътре една направена със специални разузнавателни средства фотография, а пръстите му пробягаха по решителните черти на лицето. — С какво се занимава тя?

Съпругите винаги го бяха привличали. Всъщност, и всички жени, макар и по не особено здравословен начин. С изключение на майка му и няколко гувернантки, жените не бяха играли особено важна роля в живота му. Възмъжаването му дойде сравнително късно — през първите години в Андоувър, а животът в пансиона за момчета не предлагаше кой знае какви възможности за контакти с девойки. Единствения си опит по отношение на жените беше придобил благодарение на двамата си по-големи братя, които му преподаваха уроците на живота в няколко от най-скъпите хотели на Манхатън с помощта на още по-скъпи проститутки.

И в колежа нещата си останаха същите. Още помнеше първата си година в мъжкия колеж в Дартмут, когато автобусите на междущатската линия „Върмъкт Транзит“ спираха пред „Хановер Ин“ и от тях се изсипваха момичетата от училища като „Колби — Сойър“, „Скидмор“ и „Пайн Майнър“. Той и приятелите му едва дочакваха петъчните следобеди, за да хукнат към „скотобойната“.

Обикновено им се налагаше да изчакат избора на по-големите момчета от колежанското братство и да се задоволят с това, което беше останало. На практика той никога не се беше притеснявал от този факт, тъй като и най-красивите момичета не можеха да му предложат програмата, на която го бяха свикнали нюйоркските проститутки.

— Съпругата му се казва Каролайн и работи като администратор в някаква социална служба с годишна заплата от трийсет и шест хиляди долара — отговори на въпроса Траск.

Мичъл се втренчи в снимката на съпругата. Изглеждаше обикновена, но доста хубава, с онова особено излъчване, което почти никога не произтича от парите.

— Изповядва протестантската религия, магистър по психология от Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч, абонат на „Мъкколс“, „Редбук“ и…

— Мога да чета! — прекъсна го остро Мичъл.

Откъм басейна изведнъж изскочи очилата фотографка, придружавана от малка армия асистенти.